После се върнах тичешком до плета, зад който се криеше Чарлс.
– Обърни се – казах и започнах да се преобличам. – Обърни се! Не гледай толкова стреснато, женчо такъв. А тя да върви по дяволите! Да върви по дяволите!
Имах предвид Мод. Мислех си за момиченцето, за Джанет, което се връща в къщата с брашното и с пакетче бонбони. Мислех си за майка му, която се прибира у дома за следобедния чай и открива, че сватбената ѝ рокля липсва.
– Да върви по дяволите!
Извадих ръкавицата на Мод и започнах да я дърпам, докато накрая шевовете се разпраха. После я хвърлих на земята и скочих върху нея. Чарлс ме наблюдаваше, а върху лицето му беше изписан ужас.
– Не ме гледай, бебе такова! – изкрещях. – Ох! Ох!
После обаче се уплаших да не се появи някой. Вдигнах ръкавицата от земята, пъхнах я обратно в пазвата си и завързах връзките на шапката. Изхвърлих роклята и гумените боти от лудницата в една канавка. Мехурите върху краката ми се бяха спукали и плачеха като очи. Чорапите обаче бяха дебели, а черните обувки бяха износени и меки. Роклята беше с шарки на рози, а по ръба на шапката имаше маргарити. Представих си как изглеждам – като картина, мислех си, на доячка, закачена на стената в някоя мандра.
Но според мен видът ми беше напълно подходящ за мястото, на което се намирах. Излязохме от нивите и от сенчестите пътеки и се върнахме на пътя; след известно време пак срещнахме един възрастен фермер, който ни вози няколко мили, преди отново да тръгнем пеша.
Продължавахме да вървим, без да спираме. Чарлс мълчеше през цялото време. Най-накрая избухна:
– Взела си обувките и роклята, без да попиташ!
– Взех и този сладкиш – отвърнах. – Бас държа обаче, че ти ще ядеш от него.
Казах му, че ще върнем дрехите на жената и ще ѝ купим съвсем пресен сладкиш, в Лондон. Чарлс ме гледаше с подозрение. Прекарахме нощта в сеното на един обор без покрив. Той лежеше с гръб към мен, а раменете му трепереха. Чудех се дали няма да избяга обратно в Брайър, докато спя; изчаках да притихне и вързах връзките на обувките му за едната от моите, за да мога да се събудя, ако се опита да го направи. Дразнеше ме, но си давах сметка, че в момента е по-добре да съм с него, защото хората на доктор Кристи щяха да търсят момиче, което е само, а не момиче, което е с брат си. Мислех си, че ако се наложеше, щях да се откача от него, след като стигнехме до Лондон.
Лондон обаче все още изглеждаше далече. Въздухът все още миришеше много силно на чисто. По някое време през нощта се събудих и видях, че оборът е пълен с крави: те стояха в кръг и ни гледаха, а една от тях се изкашля като човек. Не ми казвайте, че това е нещо естествено. Събудих Чарлс и той се уплаши не по-малко от мен. Стана и се опита да побегне, но, разбира се, падна на земята и едва не ми измъкна крака. Развързах връзките. Излязохме на заден ход от обора и хукнахме; след известно време спряхме да тичаме и продължихме с нормален ход. Видяхме слънцето да се показва зад един хълм.
– Значи там е изток – каза Чарлс. Нощта беше студена както през зимата, но хълмът беше стръмен и ние се сгряхме, докато го изкачвахме. Когато стигнахме до върха, слънцето вече беше по-високо в небето и денят беше по-светъл. Помислих си: "Зората пукна". Представих си я като яйце, което се е пропукало и се разлива. Пред нас лежаха зелените поля на Англия със своите реки, пътища, живи плетове, църкви, комини, издигащи се струйки дим. Докато навлизахме все по-навътре в тях, комините ставаха все по-високи, пътищата и реките все по-широки, струйките дим все по-дебели и накрая всичко се сля, размаза се и се превърна в чернилка, подобна на чернилката на въглените в огъня, в чернилка, прободена от блестящи точки светлина, там, където слънцето се отразяваше в стъклата и в златните върхове на куполите и кулите.
– Лондон – казах. – Ах, Лондон!
16
Беше ни нужен обаче цял един ден, за да стигнем до него. Можехме да намерим гарата и да се качим на влак, но аз реших, че трябва да запазим малкото пари, които ни бяха останали, за храна. Вървяхме известно време с едно момче, което носеше на гърба си огромна кошница, пълна с лук: то ни заведе до някакво място, където пристигаха каруци, за да товарят зеленчуци за пазарите в града. Бяхме изпуснали най-удобния момент, но въпреки всичко ни качи един човек с бавен кон, който караше шарен боб в Хамърсмит. Каза, че Чарлс му напомнял за сина му – бил със същото лице като него. Оставих ги да се возят отпред, а аз седнах отзад, при боба. Допрях буза до една щайга и вперих очи в пътя, който от време на време се издигаше и отново ни показваше Лондон, малко по-отблизо. Можех и да поспя, но страшно много ми се искаше да гледам. Наблюдавах как пътищата стават все по-оживени, как вместо живи плетове се появяват плетове от колове и стени; наблюдавах как листата се оцветяват в керемиденочервено, как тревата се превръща в пепел и пръст, а канавките – в бордюри на тротоари. Веднъж, когато каруцата се приближи до някаква къща, облепена със слой от веещи се афиши, дебел два инча, посегнах, откъснах една лента и я подържах за секунда, а после я пуснах и тя отлетя. Върху нея имаше рисунка на ръка, която държеше пистолет. По пръстите ми останаха сажди. Тогава разбрах, че съм си у дома.