– Искам си палтото – повтаряше Чарлс по сто пъти на час, а аз всеки път му отговарях: – Утре. Заклевам се. Обещавам. Само още един ден...
А после от сутрин до вечер стоях до капаците на прозорците с очи, залепени за дупката с форма на сърце. Наблюдавах къщата и се опитвах да разбера какви са порядките ѝ. Старателно запомнях всяко нещо, подобно на човек, който се кани да я обере. Виждах крадци, които носеха плячката си на мистър Ибс. Виждах как мистър Ибс заключваше и спускаше транспаранта. Когато гледах ръцете му, честното му лице, ми идваше да заплача. Мислех си: "Защо да не мога да отида при него?". После виждах Господина и отново ме обземаше страх. Понякога виждах Мод. Виждах я до прозореца. Обичаше да стои там, допряла лице до касата, сякаш знаеше, че я наблюдавам, и ми се присмиваше! Виждах Дейнти, която ѝ помагаше да се облече сутрин и ѝ закрепваше косата с фуркети. Виждах мисис Съксби, която я разпускаше нощем. Веднъж я видях как вдигна един кичур до устата си и го целуна.
При всяко ново нещо притисках толкова силно лице до стъклото, че то започваше да скърца в рамката. А нощем, когато къщата беше тъмна, вземах свещ и се разхождах напред-назад, напред-назад, от една стена до друга.
– Държат всички в ръцете си – казвах. – Дейнти, мистър Ибс и мисис Съксби, предполагам, Джон, а даже и Фил. Като два огромни паяка, които са си изплели паяжината. Трябва да внимаваме, Чарлс. О, наистина трябва да внимаваме! Ами ако са разбрали от доктор Кристи, че съм избягала? Сигурно вече са разбрали! Те чакат, Чарлс. Чакат мен. Тя никога не излиза от къщи, колко хитро! , понеже като стои там, е близо до мисис Съксби. Той обаче излиза. Виждала съм го. Но и аз чакам, а те не знаят това. Той излиза. Следващия път, когато излезе, ще действаме. Аз съм мухата, която им е нужна. Няма да ме хванат. Ще им изпратя теб. Подобно нещо не би им минало през ума! Хей, Чарлс?
Чарлс вече не ми отговаряше. Толкова дълго го бях държала в тъмната стая, без да прави нищо, че лицето му беше пребледняло и очите му бяха започнали да се изцъклят като очите на кукла. – Искам си палтото – все още казваше от време на време той, изблейвайки немощно; аз обаче си мисля, че вече беше забравил за какво го иска. Защото най-накрая настъпи моментът, в който той отново го каза, а аз отвърнах:
– Добре. Днес ще си го получиш. Чакахме достатъчно дълго. Днес е нашият ден.
Вместо да се зарадва обаче, той се ококори. Изглеждаше уплашен.
Навярно си мислеше, че е видял трескаво пламъче в очите ми. Не знам. Струваше ми се, че съм започнала да разсъждавам като измамница, за първи път в живота си. Заведох го обратно на Уолтинг стрийт и освободих палтото му. Но не му го дадох. После го качих в един автобус.
– За награда – заявих. – Гледай през прозореца магазините.
Намерих свободни места до една жена, която държеше бебе. Седнах и преметнах палтото на скута си. После погледнах към бебето. Жената улови погледа ми и се усмихна.
– Красиво момченце – каза. – Нали? Но не иска да заспи без майка си. Качвам го на автобуса и от друсането се унася. Стигнахме от Фулам до Боу, а сега се връщаме обратно.
– Сладурче – отвърнах. Наведох се и погалих бебето по бузата. – Вижте миглите му! Със сигурност ще разбие не едно сърце.
– И още как!
После се облегнах назад. Когато стигнахме до следващата спирка, накарах Чарлс да слезе. Жената ми каза "довиждане" и ми махна през прозореца, когато автобусът потегли. Аз обаче не ѝ махнах, защото, скривайки ръцете си под палтото на Чарлс, бях напипала колана ѝ и ѝ бях отмъкнала часовника. Беше красив дамски часовник, точно такъв, от какъвто имах нужда. Показах го на Чарлс. Той го погледна така, сякаш беше змия, която можеше да го ухапе.
– Откъде го взе? – попита.
– Един човек ми го даде.
– Не ти вярвам. Дай ми палтото.
– След малко.
– Дай ми палтото!
Вървяхме по Лондон бридж.
– Млъкни или ще го хвърля в реката. Така е по-добре. А сега ми кажи, можеш ли да пишеш?
Чарлс не ми отговори; отидох до парапета на моста, провесих палтото му над него и тогава той отново заплака, но каза, че може да пише. – Добро момче – отвърнах. Накарах го да повърви още малко, докато най-накрая срещнахме един амбулантен търговец, който продаваше листове хартия и мастила. Купих обикновен бял лист и молив, а после заведох Чарлс обратно в стаята и го накарах да седне и да напише писмо. Стоях с ръка на тила му и го наблюдавах.
– Напиши "Мисис Съксби" – казах.
Той попита:
– Как се пише?
– Не знаеш ли?
Той се намръщи, а после го написа. Видя ми се правилно. Продължих: