– Не говори така! – извика Чарлс. Кършеше ръце. – Не можеш ли да върнеш роклята на жената?
– Късметът не може да бъде измамен по този начин. Най-доброто, което може да направи човек, е да се опита да го предизвика.
– Да го предизвика ли?
Отново се приближих до прозореца и погледнах към къщата.
– Мисис Съксби е там сега – казах. – Нима една дума от мен не би свършила работа? Кога съм се страхувала от Джон Врум? Мисля, че Дейнти няма да ми направи нищо лошо, нито пък мистър Ибс. А главата на Мод, изглежда, е размътена от джина. Чарлс, постъпила съм глупаво, изчаквайки. Дай ми ножа. Отиваме там.
Той стоеше с отворена уста и не помръдваше. Взех ножа, а после хванах Чарлс за китката, изкарах го от стаята и го поведох надолу по хлъзгавото стълбище. В подножието му стояха един мъж и едно момиче и се караха, но гласовете им стихнаха и те обърнаха глави и ни изгледаха, докато минавахме покрай тях. Може би видяха ножа в ръката ми. Нямаше къде да го скрия. На улицата поривите на вятъра вдигаха облаци от прах и късове хартия, нощта все още беше гореща. Главата ми беше открита. Всеки, който ме видеше, щеше да ме познае, но беше прекалено късно да мисля за това. Изтичах с Чарлс до вратата на работилницата на мистър Ибс и почуках, а после оставих Чарлс на стъпалото и застанах встрани от него, опряла гръб в стената. След минута вратата се отвори съвсем леко.
– Много си закъснял. – Беше гласът на Дейнти. – Мистър Ибс казва... Ох! Пак си ти! Какво има сега? Да не би да си размислил?
Вратата се отвори още малко. Чарлс стоеше и се облизваше, без да сваля очи от Дейнти. После погледна към мен. Тя го видя, надникна, погледна в същата посока и изпищя.
– Мисис Съксби! – извиках. Втурнах се към вратата, а Дейнти изхвърча. Хванах Чарлс за ръката и го издърпах в работилницата. – Мисис Съксби! – извиках отново. Изтичах до висящата завеса и я дръпнах настрани. Коридорът беше празен, спънах се и Чарлс се спъна заедно с мен. После стигнах до вратата в края на коридора и я отворих. През нея нахлу топлина, дим и светлина и аз започнах да мигам. Първо видях мистър Ибс. Почти беше стигнал до вратата, чувайки виковете. Когато ме видя, спря и вдигна ръце. Зад него беше Джон Врум с палтото от кучешки кожи, а зад Джон Врум... видях я и бях готова да се разрева като малко момиченце – беше мисис Съксби. До масата в огромния стол на мисис Съксби седеше Мод.
Под стола стоеше Чарли Уаг. Беше се разлаял, привлечен от суматохата. След като ме видя, се разлая още по-силно, заудря с опашка, а после се приближи до мен и скочи, за да ми подаде лапите си. Врявата беше ужасна. Мистър Ибс посегна, хвана го за нашийника и бързо го дръпна назад. Толкова силно го дръпна, че Чарли едва не се удуши. Отскочих и вдигнах ръце. Останалите ме наблюдаваха. Ако дотогава не бяха забелязали ножа, вече го забелязаха. Мисис Съксби отвори уста. Каза:
– Сю, аз... Сю...
В този момент Дейнти, която беше изтичала след мен през работилницата на мистър Ибс, се втурна в стаята.
– Къде е тя? – изкрещя. – Беше стиснала ръцете си в юмруци. Избута Чарлс настрани, видя ме и тропна с крак. – Не е ли малко нахално да идваш тук? Кучка такава! Едва не разби сърцето на мисис Съксби!
– Не се доближавай до мен – отвърнах и размахах ножа. Тя го погледна учудено, а после отстъпи назад. Искаше ми се да не го беше правила, защото беше ужасно. В крайна сметка ставаше въпрос за Дейнти! Ножът затрепери.
– Мисис Съксби – казах, обръщайки се към нея. – Разказали са ви лъжи. Аз никога... Те – той и тя – ме вкараха в лудницата! През цялото това време... през цялото това време, от месец май! Се опитвах да се върна при вас.
Мисис Съксби беше сложила ръка върху сърцето си. Изглеждаше много изненадана и уплашена, сякаш бях насочила ножа към нея. Погледна към мистър Ибс, а после към Мод. И като че ли дойде на себе си. Прекоси с две-три пъргави крачки кухнята и ме стисна здраво за раменете.
– Скъпо момиче – отвърна.
Притисна лицето ми до гърдите си. Нещо твърдо докосна бузата ми. Беше брошката с диамантите на Мод.
– Ох! – извиках, след като я усетих. Помъчих се да се отдръпна. – Отнела ви е от мен с накити! С накити и лъжи!
– Скъпо момиче – повтори мисис Съксби.
Аз обаче гледах към Мод. Тя не се сви, нито трепна, след като ме видя, както направиха всички останали, а само ... точно като мисис Съксби сложи ръка върху сърцето си. Беше облечена като момиче от Бъроу, но лицето ѝ не беше осветено, очите ѝ бяха в сянка... изглеждаше красива и горда. Ръката ѝ обаче трепереше.
– Точно така – казах, след като видях това. – Трепериш.