Седнах и сложих ножа пред себе си. Мисис Съксби ми хвана ръката. Отвърнах:
– Постъпиха много зле с мен, мисис Съксби.
Мисис Съксби бавно поклати глава.
– Скъпа, започвам да разбирам.
– Един господ знае какви лъжи са ви наговорили! Истината е, че тя беше в играта от самото начало. Двамата нагласиха нещата така, че аз да заема нейното място, и ме вкараха в лудницата, където всички смятаха, че съм Мод.
– Двойна игра – каза. – Много хитро измислено, но... ох!– Засмя се. – Голяма си будала!
През цялото време знаех, че ще ми го каже, макар че сега като че ли това нямаше никакво значение. Мисис Съксби погледна не към мен, а към моята и своята ръка, към преплетените ни пръсти. Палецът ѝ галеше моя. Мислех си, че новината я е смаяла.
– Лоша работа – изрече тихо тя.
– Много лоша! – извиках. – Ох, много, много лоша! Лудница, мисис Съксби! Сестрите, които ме биеха и ме държаха гладна! Веднъж ме удариха толкова силно! Потопиха ме... потопиха ме в една вана!
Тя си издърпа ръката и я вдигна пред лицето си.
– Стига, скъпо момиче! Стига. Не бих могла да понеса да чуя останалото.
– Изтезаваха ли те с маша? – попита Джон. – Сложиха ли ти усмирителна риза?
– Сложиха ми карирана рокля и обувките от...
– От желязо ли?
Поколебах се, а после погледнах към Чарлс.
– Обувки без връзки – отвърнах. – Смятаха, че ако ми дадат връзки, ще се обеся. А косата ми...
– Отрязаха ли я? – попита Дейнти и си покри устата с ръка. На устата ѝ имаше избледняваща синина – предположих, че е от Джон. – Обръснаха ли я?
Отново се поколебах, а после отвърнах:
– Зашиха я върху главата ми. – Очите на Дейнти се напълниха със сълзи. – О, Сю! – каза. – Кълна се, че не говорех сериозно, когато те нарекох кучка!
– Няма нищо – отвърнах. – Откъде си можела да знаеш?
– Обърнах се отново към мисис Съксби и докоснах полата на роклята си. – А тази рокля я откраднах, а също и тези обувки. И извървях пеша почти целия път до Лондон. Единствената ми цел беше да се върна тук. Защото по-лоша от всичките жестоки неща, които извършиха с мен в лудницата, беше мисълта за лъжите, които Господина сигурно ви е наговорил за това, къде съм отишла. Отначало предположих, че ви е казал, че съм мъртва.
Тя отново ми хвана ръката.
– Може и да е имал намерение да ми каже – отвърна.
– Аз обаче знаех, че ще попитате къде е тялото ми.
– Ами да! Веднага!
– После се досетих какво щеше да каже той. Щеше да каже, че съм духнала с парите и съм измамила всички вас.
– Той го каза – заяви Джон и си засмука зъба. – Но аз бях сигурен, че не ти е стигнал куражът да го направиш.
Погледнах мисис Съксби в лицето.
– Аз обаче знаех, че няма да повярвате, че собствената ви дъщеря е способна на подобно нещо – казах. Тя ми стисна още по-здраво ръката. – Знаех, че ще ме търсите, докато ме намерите.
– Скъпо момиче, аз... О, аз щях да те намеря, най-много след един месец! Само дето скрих от Джон и Дейнти, че те търся.
– Сериозно ли, мисис Съксби? – попита Дейнти.
– Да, скъпа. Изпратих един човек, тайно.
Избърса си устните. Погледна към Мод. Очите на Мод обаче бяха вперени в мен. Предполагам, че лампата, която осветяваше нейното лице, осветяваше и моето, тъй като тя каза тихо и съвсем внезапно:
– Изглеждаш зле, Сю.
За трети път произнесе името ми. Чух го, сетих се неволно, че и преди го беше изричала също толкова тихо, и усетих, че се изчервявам.
– Наистина изглеждаш изтощена – каза Дейнти. – Изглеждаш тъй, сякаш не си спала цяла седмица.
– Не съм – отвърнах.
– Тогава – каза мисис Съксби, като понечи да се изправи
– Защо да не се качиш горе и не положиш глава на възглавницата? А утре двете с Дейнти ще дойдем, ще те нагласим с една от старите ти рокли и ще ти срешем косата...
– Не заспивай тук, Сю! – каза Мод, като се наведе от стола и протегна ръка към мен. – Тук те грози опасност.
Взех отново ножа и тя си дръпна ръката. Отвърнах:
– Мислиш, че не бих могла да разпозная опасността? Мислиш, че като те гледам, не виждам опасността с лице... с фалшиво лице, с уста на артистка... с лъжлива червенина и с две коварни кафяви очи?