Усещах думите като сгурия върху езика си: бяха отвратителни, но трябваше или да ги изплюя, или да ги преглътна и да се задуша. Тя издържа погледа ми, а очите ѝ въобще не изглеждаха коварни. Завъртях ножа. Острието улови светлината от лампата и я запрати към бузата ѝ.
– Дойдох тук, за да те убия – заявих.
Мисис Съксби се размърда на стола. Мод не сваляше искрящия си поглед от мен.
– Ти дойде в Брайър – отвърна тя, – за да го направиш...
Тогава сведох поглед и пуснах ножа. Изведнъж се почувствах изморена, беше ми лошо. Дадох си сметка колко дълго съм вървяла и колко внимателно съм наблюдавала от прозореца. Нищо не се оказа такова, каквото си то бях представяла. Обърнах се към мисис Съксби.
– Как е възможно – попитах – да седите и да я слушате как ме дразни? Как е възможно да знаете какъв отвратителен номер ми е изиграла и да я държите тук, вместо да ви се иска да я удушите? – Говорех сериозно, но в същото време думите ми звучаха като заплаха. Огледах стаята. – А вие, мистър Ибс? Дейнти, не би ли искала да я пораздрусаш, докато се разпадне, вместо мен?
– И още как! – отвърна Дейнти. Показа си юмрука. – Измамила си най-добрата ми приятелка, а? – каза на Мод. – Вкарала си я в лудницата и си ѝ зашила косата? – Мод не отговори, но леко си обърна главата. Дейнти отново размаха юмрук, а после го отпусна. Улови погледа ми. – Макар и да е много жалко, Сю, мис Лили се оказа толкоз добра. И безстрашна. Миналата седмица ѝ пробих ушите, но тя не гъкна. А и се захвана да разпаря толкоз естествено...
– Добре, Дейнти – прекъсна я бързо мисис Съксби.
Погледнах отново към Мод – към малкото ѝ ухо, на което, чак сега забелязах, имаше кристална висулка на златна жичка, към къдриците, към тъмните ѝ вежди. Веждите ѝ бяха оскубани и оформени като две тънки дъги. Над стола, на който седеше – нещо, което също не бях забелязала досега, сякаш в тон с висулките, къдриците и гривните на китката ѝ, над стола на една греда беше закачена малка клетка от ракита, в която имаше жълта птичка.
Усетих как сълзите се надигнат в гърлото ми.
– Взела си всичко, което беше мое – казах. – Взела си го и си го направила по-хубаво.
– Взела съм го – отвърна тя, – тъй като беше твое. Трябваше да го взема!
– Защо е трябвало да го вземеш? Защо?
Тя отвори устата, за да каже нещо. После се обърна към мисис Съксби и изражението ѝ се промени.
– Защото съм зла – отвърна решително. – Защото съм зла. Защото ти беше права преди малко: лицето ми е фалшиво, имам уста на артистка, червенината ми е лъжлива, очите ми... Очите ми... – Извърна поглед. Гласът ѝ беше станал по-висок. Отново заговори монотонно. – Ричард установи, че в крайна сметка трябва да чакаме за парите си по-дълго, отколкото предполагахме.
Хвана с две ръце чашата си и глътна онова, което беше останало в нея.
– Не сте си взели парите, така ли?
Тя остави чашата.
– Все още не.
– Е, това все пак е нещо – отвърнах. – Искам част от тях. Искам половината. Чувате ли, мисис Съксби? Добре поне, че ще ми дадат половината от богатството си. Не някакви си въшливи три хиляди, а половината от парите. Помислете си само какво ще направим с тях!
Аз обаче не исках парите и когато започнах да говоря, гласът ми прозвуча омразно на самата мен. Мисис Съксби мълчеше. Мод каза:
– Ще получиш каквото искаш. Ще ти дадем всичко, абсолютно всичко, стига да си тръгнеш оттук, преди Ричард да се е върнал.
– Да си тръгна оттук ли? Понеже ти искаш да стане така? Това е моят дом! Мисис Съксби... мисис Съксби, ще ѝ кажете ли?
Мисис Съксби отново прокара ръка по устата си.
– Престани, Сюзи – бавно изрече тя. – Мис Лили може и да е права. А по въпроса за парите, засега ще е най-добре да не се мяркаш пред Господина. Нека първо да поговоря с него. Ще му дам обаче да разбере на какво съм способна!
Каза го някак си странно и плахо и се опита да се усмихне, така както според мен би го казала, ако току-що беше открила, че Господина я е измамил на карти с два-три шилинга. Предположих, че си мислеше за богатството на Мод и за начина, по който то можеше да бъде разделено. Много ми се искаше да вярвам, че в крайна сметка парите не са важни за нея. Попитах:
– Ще ме принудите ли да си тръгна? – думите излязоха от устата ми като шепот. Извърнах очи от нея и огледах кухнята
– Погледнах към часовника с кукувичката на лавицата и към снимките върху стените. На пода до вратата към стълбището беше сложено порцелановото нощно гърне с черното око от стаята ми; вероятно някой го беше донесъл, за да го измие, а после го беше забравил. Аз нямаше да го забравя. Върху масата под ръката ми имаше сърце: бях го издраскала в дървото миналото лято. Тогава още бях като дете. Бях като бебе... Огледах се отново. Защо нямаше никакви бебета? Кухнята беше тиха. Всички се бяха умълчали и ме наблюдаваха.