– Ще ме принудите ли да си тръгна? – попитах втори път мисис Съксби. – А нея ще я оставите тук, така ли? – Гласът ми прозвуча като гласа на момче, който мутира. – Нима им вярвате, че няма да доведат доктор Кристи? Ще ѝ свалите ли... Ще ѝ свалите ли роклята и фуркетите, ще я целунете ли, ще ѝ позволите ли да спи до вас на моето място, докато аз лежа в легло, в което има червени косми?
– Да спи до мен ли? – попита бързо мисис Съксби. – Кой ти каза?
– Червени косми? – попита Джон.
Мод обаче беше вдигнала глава и погледът ѝ беше станал остър.
– Наблюдавала си ни! – каза. И след като помисли, продължи: – През капака на прозореца!
– Наблюдавах ви – отвърнах, по-твърдо. – Наблюдавах те, паяк такъв! , как вземаш всичко, което беше мое. Предпочиташ това, проклета да си! , вместо да спиш със съпруга си!
– Да спя... с Ричард? – тя изглеждаше изненадана. – Нали не смяташ, че...
– Сюзи – каза мисис Съксби и сложи ръката си върху моята.
– Сю – каза в същото време Мод, която също се надвеси над масата и посегна към мен, – нали не смяташ, че той означава нещо за мен? Нали не си мислиш, че като съпрузи ни свързва нещо друго, освен името му? Не знаеш ли, че го мразя? Не знаеш ли, че го мразех, в Брайър?
– Нима сега ще извъртиш нещата така – отвърнах, треперейки от презрение, – че да излезе, че си го направила само защото той те е принудил?
– Той наистина ме принуди! Но не по начина, който имаш предвид.
Попитах:
– И твърдиш, че не си долна измамница?
Тя отвърна:
– А ти? – Отново улови погледа ми, а аз отново едва не се засрамих от него и извърнах очи. След малко казах, по-тихо:
– Беше ми противно. Не си разменях усмивки с него, когато ти беше с гръб към нас.
– И смяташ, че аз съм го правила?
– Защо не? Ти си артистка. И в момента играеш роля!
– Наистина ли?
Тя изрече думите, като не сваляше очи от лицето ми и продължаваше да протяга ръка към моята, но не успяваше да я хване. Светлината падаше върху нас, а останалата част от кухнята беше почти тъмна. Погледнах пръстите ѝ. Бяха мръсни или може би ожулени. Попитах:
– След като го мразеше, защо го направи?
– Нямах избор – отвърна тя. – Ти видя какъв беше животът ми. Нуждаех се от теб, за да заемеш моето място.
– За да можеш ти да дойдеш тук и да заемеш моето! – Тя не отговори. – Можехме да го измамим. Ако ми беше казала. Щяхме да...
– Какво щяхме да направим?
– Нещо. Не знам какво...
Тя поклати глава.
– А ти – попита тихо – какво би пожертвала?
Погледът ѝ беше мрачен, но в същото време твърд и искрен; аз обаче изведнъж осъзнах, че мисис Съксби, Джон, Дейнти и мистър Ибс ни наблюдаваха смълчани и любопитни, и се запитах: "Какво ли бих...". И в този момент погледнах в собственото си малодушно сърце и разбрах, че не бих пожертвала нищо заради нея, абсолютно нищо, и че по-скоро бих умряла, отколкото да ѝ позволя да ме посрами.
Тя отново протегна ръка. Пръстите ѝ докоснаха леко китката ми. Грабнах ножа и я наръгах в ръката.
– Не ме пипай! – изкрещях. Изправих се на крака. – Никой да не ме пипа! – Гласът ми беше безумен. – Никой! Чувате ли ме? Дойдох тук, мислейки си, че това е моят дом, а вие искате да ме изхвърлите. Мразя ви всичките! Иска ми се да бях останала на село!
Погледнах едно след друго лицата им. Дейнти се беше разплакала. Джон седеше със зинала уста, удивен. Мистър Ибс беше подпрял бузата си с ръка. Мод държеше кървящите си пръсти. Чарлс трепереше. Мисис Съксби каза:
– Остави ножа, Сю. Да те изхвърлим? Как можа да си го помислиш! Аз...
После млъкна. Чарли Уаг беше вдигнал глава. Откъм работилницата на мистър Ибс се чу звук от превъртане на ключ. Последва шум от ритане с ботуши и подсвиркване.
– Господина! – извика мисис Съксби. Погледна към Мод, към мистър Ибс, към мен. Стана и се наведе, за да ми хване ръката. – Сю – каза. Говореше с глас, който излизаше от устата ѝ като шепот. – Сюзи, миличка, ще дойдеш ли с мен горе?
Аз обаче не ѝ отговорих, а само стиснах по-здраво ножа. Чарли Уаг излая слабо, а Господина излая в отговор. После отново започна да си подсвирква, беше някаква бавна валсова мелодия; чухме как залита и се спъва в коридора и видяхме как бутна вратата. Мисля, че беше пиян. Шапката му беше сложена накриво, бузите му бяха съвсем розови, а устата му беше отворена, оформяйки идеално буквата "о". Застана на едно място, олюля се леко и огледа стаята, като присви очи към сенките. Подсвиркването секна. Устните му се опънаха и той се облиза.