– Здрасти, Чарлс – каза и намигна, а после погледна към мен и към ножа. – Здрасти, Сю. – Свали си шапката и започна да размотава алената кърпа от врата си. – Предположих, че ще дойдеш. Ако беше изчакала още един ден, щях да бъда готов. Току-що получих писмо от онзи глупак, доктор Кристи. Той очевидно не е бързал да ме уведоми за бягството ти! Според мен е възнамерявал да те хване, преди да му се е наложило да ме уведоми. Репутацията му страда, когато някоя луда избяга.
Прибра алената кърпа в шапката си и пусна шапката на пода. Извади цигара.
– Ти си дяволски спокоен – отвърнах. Треперех. – Мисис Съксби и мистър Ибс знаят всичко.
Той се засмя.
– Смея да твърдя, че е така.
– Господине! – каза мисис Съксби. – Чуйте ме. Сю ни разказа ужасни неща. Настоявам да си тръгнете.
– Не го карайте да си тръгва! – изкрещях. – Той ще доведе доктор Кристи! – Размахах ножа. – Чарлс, спри го!
Господина беше запалил цигара, но не беше мръднал от мястото си. Обърна се, за да погледне към Чарлс, който беше направил няколко неуверени крачки към него. Сложи ръка върху косата му.
– Е, Чарли – каза.
– Моля ви, сър – отвърна Чарлс.
– Разбрал си, че съм негодник.
Устната на Чарлс започна да трепери.
– Кълна се в Господ, мистър Ривърс, не съм искал да стане така!
– Добре, добре – отвърна Господина и го погали по бузата. Мистър Ибс изпуфтя. Джон се изправи на крака, а после се огледа, сякаш не знаеше защо го е направил. Изчерви се.
– Седни, Джон – каза мисис Съксби.
Джон скръсти ръце.
– Ще стоя прав, щом искам.
– Седни или ще те ударя.
– Ще ме ударите ли? – Гласът му беше прегракнал. – Ударете онези двамата ей там! – Посочи към Господина и към Чарлс. Мисис Съксби направи две бързи крачки и го удари. Удари го силно. Той се хвана за главата и я погледна през дупката между лактите си.
– Дърта крава! – изкрещя. – Вдигнала си ми мерника от деня, в който съм се родил. Само да си ме пипнала и ще ти дам да се разбереш!
Очите му искряха, докато изричаше думите, а после се наляха със сълзи и той започна да подсмърча. Отиде до стената и я ритна. Чарлс потрепери и заплака още по-силно. Господина погледна от единия към другия, а после се взря в Мод и се направи на изненадан.
– Заради мен ли плачат тези малки момчета? – попита.
– Майната ти, аз не съм малък! – отвърна Джон.
– Ще млъкнете ли? – каза Мод с тихия си, ясен глас. – Стига, Чарлс.
Чарлс си избърса носа.
– Добре, мис.
Господина се облегна на касата на вратата, като продължаваше да пуши.
– Е, Съки – каза. – Вече знаеш всичко.
– Знам, че си долен измамник – отвърнах. – Всъщност го знаех още преди шест месеца. Просто бях достатъчно глупава, за да ти повярвам.
– Скъпо момиче – бързо изрече мисис Съксби, без да сваля очи от лицето на Господина. – Скъпо момиче, глупаците сме били ние двамата с мистър Ибс, щото ти позволихме да му повярваш.
Господина беше извадил цигарата от устата си, за да духне края ѝ. След като чу мисис Съксби и срещна погледа ѝ, застина за секунда, доближил цигарата до устните си. После погледна настрани, засмя се невярващо и поклати глава.
– Боже мой – изрече тихо.
Помислих си, че се е засрамил от думите ѝ.
– Добре – каза мисис Съксби. – Добре. – Вдигна ръце. Застана така, като би застанал някой човек на сал, сякаш се пазеше да не направи някакво прекалено рязко движение от страх да не потъне. – А сега – край на разправиите. Джон, спри да се цупиш. Сю, остави ножа, умолявам те. Никой няма да пострада. Мистър Ибс. Мис Лили. Дейнти. Чарлс, приятелят на Сю, скъпо момче, седни. Господине. Господине.
– Мисис Съксби... – каза Господина.
– Никой няма да пострада. Нали?
Той погледна към мен.
– Кажете го на Сю. Тя ме гледа с поглед на убиец. При тези обстоятелства не ми пука особено.
– При тези обстоятелства ли? – попитах. – Имаш предвид, че ме вкарахте в лудницата и ме оставихте да умра там? Иска ми се да ти отрежа проклетата глава!
Той присви очи и направи физиономия.
– Знаеш ли – отвърна, – че понякога гласът ти става много скимтящ? Никой ли не ти го е казвал? .
Спуснах се към него с ножа, но истината е, че продължавах да се чувствам объркана, беше ми лошо и бях уморена, ето защо не успях да се засиля достатъчно. Той ме гледаше, без да трепне, докато стоях, насочила острието към сърцето му. После се уплаших, че ножът ще трепне и той ще забележи. Свалих го. Сложих го на масата – на ръба на масата, точно извън кръга от светлина, който лампата хвърляше върху нея.