– Е, тъй е по-добре, нали? – каза мисис Съксби.
Сълзите на Джон бяха изсъхнали, но лицето му беше мрачно – едната буза, по която го беше ударила мисис Съксби, беше по-тъмна от другата. Погледна към Господина, но посочи с глава мен.
– Преди малко нападна мис Лили – заяви. – Разправя, че е дошла, за да я убие.
Господина се взря в Мод, която беше превързала с носна кърпа кървящите си пръсти. Отвърна:
– Иска ми се да бях видял това.
Джон кимна.
– Иска половината от богатството.
– Така ли? – попита бавно Господина.
– Млъкни, Джон – сряза го мисис Съксби. – Господине, не му обръщайте внимание. Той само създава неприятности. Сю спомена половината, но всъщност гневът ѝ говореше вместо нея. Тя не е на себе си. Не е... – сложи ръка на челото си и огледа доста странно стаята, мен, Мод. Натисна си очите с пръсти. – Май ми е нужно малко време да помисля!
– Мислете си, колкото си искате – отвърна кисело Господина. – Нямам търпение да разбера какво ще измислите.
– И аз – каза мистър Ибс. Каза го тихо. Господина улови погледа му и повдигна едната си вежда.
– Положението е объркано, нали, сър?
– Прекалено объркано – отвърна мистър Ибс.
– Така ли смятате?
Мистър Ибс кимна. Господина продължи:
– Вероятно мислите, че трябва да си отида, за да се оправи?
– Луди ли сте? – извиках. – Не виждате ли, че той е способен на всичко заради парите? Не го пускайте да си отиде! Ще доведе доктор Кристи.
– Не го пускай да си отиде – каза Мод на мисис Съксби.
– Не си и помисляйте да излезете оттук – каза мисис Съксби на Господина.
Той сви рамене, а лицето му почервеня.
– Вие искахте да си тръгна, преди две минути!
– Промених си решението.
Тя погледна към мистър Ибс, който погледна настрани.
Господина си съблече палтото.
– Майната ми – каза и се засмя, но смехът му не беше приятен. – Прекалено горещо е за тази работа.
– Майната ти – казах. – Мръсен негодник. Ще правиш каквото ти заповяда мисис Съксби, ясно ли ти е?
– Като теб – отвърна той и си закачи палтото на един стол.
– Точно така.
Той изсумтя.
– Нещастна малка кучка.
– Ричард! – извика Мод. – Беше се изправила на крака и се беше облегнала на масата. – Чуй ме. Помисли си за всички отвратителни неща, които си извършил. Това ще бъде най-отвратителното и от него няма да спечелиш нищо.
– А от кое ще спечели? – попита Джон.
Господина обаче отново изсумтя.
– Ти пък – обърна се към Мод – откога си толкова загрижена? Какво те засяга онова, което знае Сю? Господи, как се изчерви! Причината не е в онази работа, нали? Защо гледаш към мисис Съксби? Не казвай, че ти пука какво мисли тя! Та ти си същата като Сю. Погледни се как трепериш! Бъди по-смела, Мод. Спомни си за майка си.
Тя беше вдигнала ръка към сърцето си. Изведнъж подскочи, сякаш я беше ощипал. Той забеляза, отново се изсмя и обърна очи към мисис Съксби. Тя беше трепнала, чувайки думите му, и стоеше също като Мод с ръка на гърдите си под онази диамантена брошка. После усети очите му върху себе си, хвърли бърз поглед към Мод и отпусна ръката си.
Смехът на Господина замря. Той стоеше съвсем неподвижно.
– Какво е това? – попита.
– Кое какво е? – попита Джон.
– Стига вече – каза мисис Съксби и се размърда. – Дейнти...
– Аха! – извика Господина. – Аха! – Наблюдаваше я как обикаля около масата. После отмести погледа си към Мод, някак си развълнувано, и се зачерви. Махна косата от челото си и я дръпна назад. – Най-сетне разбрах! – Засмя се, а после смехът му секна. – Аха, най-сетне разбрах!
– Нищо не си разбрал – отвърна Мод и пристъпи към него, но гледаше към мен. – Нищо не си разбрал, Ричард.
Той поклати глава.
– Какъв глупак съм бил, да не се досетя! О, това е изумително! Откога знаеш? Нищо чудно, че риташе и ругаеше! Нищо чудно, че се цупеше! Нищо чудно, че тя не ти се противопоставяше! Винаги съм се чудел защо. Бедната Мод! – Засмя се, този път неподправено. – О, бедната мисис Съксби!
– Стига! – изкрещя мисис Съксби. – Чувате ли? Забранявам да се говори по този въпрос!
Тя също пристъпи към него.
– Бедната мисис Съксби! – повтори той, като продължаваше да се смее. После извика: – Мистър Ибс, и вие ли сте знаели?
Мистър Ибс не отговори.
– Какво да е знаел? – попита Джон, а очите му бяха като две черни точки. Погледна към мен. – Какво да е знаел?
– Нямам представа – отвърнах.