Когато се появявах по улиците на Бъроу, хората ме проклинаха.
Веднъж някакво момиче ме замери с камък, което по всяко друго време щеше да разбие сърцето ми. Сега вече не ми пукаше. Мислех за едно-единствено нещо – че трябва да ходя при мисис Съксби колкото е възможно по-често. Бяха я отвели в затвора на Хорсмангър лейн: прекарвах деня там – седях на стъпалото пред портала, когато беше прекалено рано, за да ме пуснат вътре, и си приказвах с надзирателите или с човека, който щеше да бъде неин защитник в съда. Някакъв приятел на мистър Ибс го беше намерил; беше известен с това, че редовно успяваше да спаси от въжето и най-големите злодеи. Той обаче ми каза съвсем откровено, че нашият случай е много тежък.
– Най-доброто, което може да се очаква – каза, – е съдията да прояви милост заради възрастта ѝ.
Няколко пъти го попитах:
– Ами ако се докаже, че не го е извършила тя?
Той клатеше глава.
– Къде са доказателствата? – отвръщаше. – Пък и тя си призна. Защо е трябвало да го прави, ако е невинна?
Нямах представа и не можех да му отговоря. После той ме оставяше пред портала на затвора и бързо се отдалечаваше; излизаше на улицата и спираше някой файтон, а аз гледах след него, хванала главата си с ръце, понеже ми се струваше, че викът му и тропотът на копитата и колелата, движението на хората, камъните под краката ми са прекалено груби. Тогава всяко нещо ми се струваше по-грубо, по-шумно, по-трудно и по-бързо, отколкото би трябвало да бъде. Много пъти си спомнях за Господина, който притискаше раната на корема си и гледаше недоумяващо нашите недоумяващи лица. "Как стана?", беше попитал той. Сега ми се искаше да попитам всеки, когото срещах: "Как стана? Как е възможно? Защо само стоите и ме гледате?"
Бих написала писма, ако можех да пиша и ако знаех на кого да ги изпратя. Бих отишла в къщата на човека, който щеше да бъде съдия на делото, ако знаех как да го намеря. Но не направих нищо. Успокоявах се, макар и малко, единствено когато бях до мисис Съксби; въпреки че беше мрачен и студен, затворът беше тих. Можех да прекарвам повече време там, отколкото имах право, благодарение на любезността на надзирателите, които вероятно си мислеха, че съм по-млада и че съм по-дребна измамница, отколкото бях всъщност. – Ето я дъщеря ти – казваха те, докато отключваха вратата на килията на мисис Съксби; всеки път тя вдигаше бързо глава и се взираше в лицето ми или надзърташе тревожно зад рамото ми, сякаш не вярваше, че отново са ме пуснали и че ще ми позволят да остана при нея.
После примигваше и се опитваше да се усмихне.
– Скъпо момиче, сама ли си?
– Съвсем сама съм – отвръщах.
– Това е добре – казваше след миг тя и ми хващаше ръката. – Нали? Само ти и аз. Това е добре.
Обичаше да седи и да ми държи ръката. Не обичаше да говори. В началото, когато плачех, проклинах и я молех да се откаже от думите си, тя толкова се разстройваше, че се притеснявах да не се разболее.
– Край – казваше със силно пребледняло лице, стиснала здраво зъби. – Аз го извърших и толкова. Не искам повече да чувам нищо по този въпрос.
После се сещах как се ядосваше, млъквах и милвах пръстите ѝ в ръката си. Всеки път, когато я виждах, те сякаш ставаха по-тънки. Надзирателите разправяха, че оставяла храната си недокосната. При вида на тези смаляващи се огромни ръце се разстройвах неописуемо: струваше ми се, че всичко, което беше толкова несправедливо, щеше да бъде поправено, стига да можеше ръцете на мисис Съксби отново да станат красиви. Бях изхарчила парите, които имаше в къщата на Лант стрийт, за да намеря адвокат, и сега с всичко, което можех да взема назаем или от залагане на вещи, купувах по малко храна, за да се опитам да я изкуша – скариди, наденички, пудинг с овча лой. Веднъж ѝ занесох захарно мишле, надявайки се, че ще си спомни времето, когато ме слагаше в леглото си и ми разказваше за Нанси от "Оливър Туист". Не мисля обаче, че тя си спомни. Просто го взе, бутна го разсеяно настрани и обеща да го опита по-късно, както правеше с всяко друго нещо.
Накрая надзирателите ѝ ми казаха да си спестя парите. Давала храната на тях.