После погледнах лицето ѝ и видях, че духът, страстта и цветът почти бяха изчезнали от него. Тя оглеждаше унило жужащата тълпа и аз помислих си, че търси мен, ето защо станах и си вдигнах ръката. Тя обаче срещна очите ми и погледът ѝ, както и преди, се отмести от тях. Наблюдавах го как блуждаеше из залата, като че ли търсеше някого другиго или нещо друго... най-накрая застина и сякаш се избистри; проследих го и забелязах на един от задните редове момиче с черни дрехи и воалетка, която в момента спускаше върху очите си. Беше Мод. Видях я, макар че не очаквах да е в залата и, казвам ви, сърцето ми изведнъж се отвори; после си спомних всичко и сърцето ми се затвори. Изглеждаше нещастна... помислих си, че това все пак е нещо. Седеше сама. Не даде никакъв знак... на мен, имам предвид, а също и на мисис Съксби.
После нашият адвокат ме извика, за да ми стисне ръката и да ми каже, че съжалява. Дейнти плачеше и ѝ се наложи да се облегне на мен, за да бъде в състояние да ходи. Когато отново погледнах към мисис Съксби, главата ѝ беше увиснала на гърдите ѝ, а когато потърсих Мод, тя беше изчезнала.
Сега си спомням седмицата, която последва, не като седмица, а като един-единствен дълъг, безкраен ден. Беше ден без сън, защото как бих могла да заспя, когато сънят щеше да ми отнеме мислите за мисис Съксби, която щеше да умре толкова скоро? Беше ден, в който мракът почти отсъстваше, понеже държаха лампите в килията ѝ запалени през цялата нощ, а в часовете, когато не можех да бъда с нея, аз държах лампите на Лант стрийт запалени – всяка лампа, която успях да открия в къщата, всяка лампа, която успях да взема назаем. Седях сама, с пламнали очи. Седях и гледах, сякаш тя все още беше до мен. Почти не се хранех. Почти не се преобличах. Когато вървях, го правех единствено за да отида бързо до Хорсмангър лейн и да бъда с нея или за да се върна бавно у дома, след като съм я оставила там.
Вече я бяха преместили, разбира се, в килията на осъдените на смърт и две надзирателки се редуваха да стоят при нея. Предполагам, че жените са били достатъчно любезни, но бяха огромни и яки като сестрите в къщата на доктор Кристи, бяха облечени с подобни брезентови престилки и носеха ключове: в момента, в който зърнех очите им, се сепвах и всичките ми стари рани и натъртени места сякаш отново започваха да ме болят. Пък и не можех някак си да намеря място за тях в сърцето си и да започна да ги харесвам, понеже ако наистина заслужаваха да бъдат харесвани, щяха да отворят вратата и да пуснат мисис Съксби на свобода. А те я държаха там, за да дойдат мъжете и да я обесят.
Мъчех се обаче да не мисля за това или по-скоро, както и преди просто не можех да мисля за това, нито да повярвам, че то ще се случи. Не бих могла да кажа доколко мисис Съксби е разсъждавала върху този въпрос. Знаех, че ѝ бяха изпратили свещеника на затвора и че беше прекарала няколко часа с него, но тя така и не ми каза какво ѝ е говорил той, нито пък дали думите му са били утеха за нея. Сега повече от всякога като че ли не беше склонна да говори, а предпочиташе да държи нежно ръката ми в своята, макар че погледът ѝ, докато беше вперен в мен, понякога се размътваше и тя се изчервяваше и се бореше със себе си, сякаш не можеше да понесе товара на неизречените думи...
Каза ми обаче едно-единствено нещо, което трябваше да запомня, каза ми го в деня, който беше предпоследен за нея и в който я видях за последен път. Отидох при нея, а сърцето ми се късаше; мислех си, че ще я заваря да крачи из килията и да дърпа решетките на прозореца, но в действителност беше спокойна. Аз бях тази, която се разплака, а тя седна на затворническия стол и ми позволи да коленича до нея и да положа глава на скута ѝ; доближи пръсти до косата ми и започна да сваля фуркетите и да я разпуска, докато тя покри коляното ѝ. Не бях намерила сили да я накъдря. Струваше ми се, че никога няма да намеря сили, никога повече.
– Какво ще правя без вас, мисис Съксби? – попитах.
Усетих я, че трепна. А после:
– Тъй е по-добре, скъпо момиче – прошепна, – отколкото с мен.
– Не!
Тя кимна.
– Много по-добре.