Докато говорех, усещах коравото писмо, което бях пъхнала в роклята си; тя обаче мълчеше, което ме накара да предположа, а и от изражението на лицето ѝ разбрах, че знае за какъв лист става дума и какво е написано върху него. Против волята си за миг я намразих, само за миг, а после чувството отмина и усетих слабост. Приближих се до прозореца, за да мога да седна на перваза. Казах:
– Платих на един човек да ми прочете онова, което пишеше върху него. А после се разболях.
– Съжалявам – отвърна тя. – Съжалявам, Сю.
Но отново не дойде при мен. А аз отново си избърсах лицето. И продължих:
– Един мъж и едно момиче ме докараха дотук. Казаха ми, че чичо ти е починал. Казаха ми, че в къщата нямало никой, освен мистър Уей...
– Мистър Уей ли? – Тя се намръщи. – Мистър Уей напусна.
– Казаха, че е някакъв прислужник.
– Сигурно са имали предвид Уилям Инкър. Той остана при мен. Съпругата му ми готви. Това е всичко.
– Значи тук няма никой, освен тях двамата и теб? В тази огромна къща. – Огледах се и ме побиха тръпки. – Не те ли е страх?
Тя сви рамене и сведе очи към ръцете си. Лицето ѝ помръкна.
– От какво да ме е страх оттук нататък? – отвърна.
В думите ѝ, както и в начина, по който ги изрече, имаше толкова дълбок смисъл, че в началото замълчах. Когато отново проговорих, гласът ми беше по-тих.
– Кога разбра? – попитах. – Кога разбра всичко за нас, за... От самото начало ли знаеше?
Тя поклати глава. Когато проговори, и нейният глас беше тих.
– Не – отвърна. – Разбрах чак когато Ричард ме отведе в Лондон. Тогава тя... – Изчерви се, но вдигна глава. – Тогава научих.
– И преди не си знаела? – попитах.
– Не.
– Значи и теб са те измамили.
Преди щях да се зарадвам на този факт. Сега всяко едно мрачно и ужасно нещо, което бях изтърпяла и научила през последните девет месеца, си дойде на мястото. Замълчахме за миг, а аз се наведох към прозореца и допрях буза до стъклото. Стъклото беше студено. Все още валеше силно. Дъждът плющеше по чакъла пред къщата. Поляната изглеждаше изпомачкана. През голите и мокри преплетени клони на дърветата успях да различа очертанията на тисовете и заострения покрив на малкия червен параклис.
– Майка ми е погребана там – казах. – Гледах гроба ѝ с безразличие, не усещах нищо. Мислех, че е била убийца.
– А аз мислех, че моята е била луда – отвърна тя. – А то...
Не можеше да го изрече. И аз не можех. Все още не. Обърнах се обаче, за да я погледна отново, преглътнах и казах:
– Ходила си да я видиш в затвора. – Бях си спомнила думите на надзирателя.
Тя кимна.
– Говореше за теб – отвърна.
– За мен ли? Какво каза?
– Че се надява никога да не научиш. Че се надява да я обесят десет пъти, преди да си научила. Че двете с майка ти са сбъркали. Че са искали да направят от теб обикновено момиче. Че това било все едно да вземеш скъпоценен камък и да го скриеш в пръстта. Че пръстта се изравя...
Затворих очи. Когато отново ги отворих, видях, че тя най-после се беше приближила до мен.
– Сю – каза, – тази къща е твоя.
– Не я искам – отвърнах.
– Парите са твои. Половината от парите на майка ти. Даже всичките, ако така пожелаеш. Аз нямам претенции към тях. Ще бъдеш богата.
– Не искам да бъда богата. Никога не съм искала да бъда богата. Искам само...
Поколебах се. Сърцето ми беше прекалено пълно, а нейният поглед беше прекалено съсредоточен, прекалено ясен. Спомних си как изглеждаше последния път, когато я видях – не по време на процеса, а в нощта, в която умря Господина. Тогава очите ѝ искряха. Сега не искряха. Тогава косата ѝ беше накъдрена. Сега беше права, не беше вдигната на кок, а беше сресана назад и вързана с най-обикновена панделка. Ръцете ѝ не трепереха. Бяха голи и изцапани, както вече споменах, с размазано мастило. На челото ѝ също имаше мастило, там, където го беше подпирала. Роклята ѝ беше тъмна и дълга, но не стигаше до пода. Беше копринена, но се закопчаваше отпред. Най-горната кукичка не беше закопчана. Виждах пулса ѝ на гърлото. Извърнах поглед.
После отново я погледнах, в очите.
– Искам само теб – казах.
Кръвта нахлу в лицето ѝ. Тя отпусна ръце, направи още една крачка и понечи да посегне към мен. После обаче се обърна и сведе очи. Застана до писалището. Сложи ръка върху листовете и писалката.
– Ти не ме познаваш – отвърна със странен, равен глас. – Никога не си ме познавала. Имаше неща...
Пое си дълбоко въздух и замълча.
– Какви неща? – попитах. Тя не отговори. Изправих се и се приближих до нея. – Какви неща?