– Майко мила! Ох, майко мила! Файтон в Марлоу?
– О, върви на майната си! – отвърнах. – Вървете на майната си и двамата!
Вдигнах куфара и се отправих с него към мястото, където проблясваха няколко светлини, които според мен идваха от къщите на селото. Кондукторът изкрещя:
– Ах ти, безсрамна... Ще кажа за теб на мистър Уей. Да видим какво ще си помисли той. Дошла си тук с тоя език на лондончанка!
Не мога да кажа какво възнамерявах да направя по-нататък. Не знаех на какво разстояние е Брайър. Дори не знаех по кой път да поема. Лондон беше на четирийсет мили, а аз се страхувах от крави и бикове.
Но в крайна сметка пътищата на село не са като пътищата в града. Не са повече от три-четири и накрая стигат до едно и също място. Тръгнах и бях вървяла една минута, когато зад гърба ми се чу шум от копита и скърцащи колела. А после до мен се приближи двуколка и кочияшът спря и вдигна фенера, за да погледне лицето ми.
– Ти сигурно си Сюзан Смит – каза – и си пристигнала от Лондон. Мис Мод се притеснява за теб цял ден.
Беше възстар мъж и името му беше Уилям Инкър. Беше конярят на мистър Лили. Взе куфара ми и ми помогна да се настаня на седалката до неговата, извика "Дий!" на конете и когато забеляза, че треперя – вятърът ме шибаше, докато пътувахме, посегна към едно карирано вълнено одеяло и ми покри краката.
Разстоянието до Брайър беше шест-седем мили и конят го измина в лек тръст, докато мъжът пушеше лула. Разказах му за мъглата – все още се забелязваха леки следи от нея, дори сега, дори тук, и за закъснелите влакове.
Той отвърна:
– Лондон е такъв. Известен е с мъглите си, нали? Била ли си някога на село?
– Почти не – отвърнах.
– Работила си като прислужница в града, а? Добро ли беше последното ти място?
– Доста добро – отвърнах.
– Говориш особено за прислужница – каза. – Ходила ли си във Франция?
Замълчах за секунда, приглаждайки одеялото на скута си.
– Един-два пъти – отвърнах.
– Французите са ниски, струва ми се? С къси крака, имам предвид.
Познавах само един французин – крадец, който разбиваше къщи, викаха му Джак Германеца, не знам защо. Той беше достатъчно висок, но за да угодя на Уилям Инкър, казах:
– Да, мисля, че са с възкъси крака.
– И аз мисля така – отвърна той.
Пътят беше съвсем тих и съвсем тъмен и аз си представях как звукът от копитата на коня, от колелата и от нашите гласове се носи над полята. После чух доста наблизо бавен звън на камбана – стори ми се, че звукът е много тъжен и че не прилича на веселите камбани на Лондон. Камбаната удари девет пъти.
– Камбаната на Брайър – каза Уилям Инкър. – Отброява часа.
Умълчахме се. След малко стигнахме до висока каменна стена и поехме по пътя, който минаваше покрай нея. Стената завършваше с огромна арка, а после видях зад нея покрива и заострените прозорци на една сива къща, наполовина обрасла с бръшлян. Стори ми се доста величествена, но не чак толкова величествена, нито чак толкова мрачна, колкото я беше описал Господина. Когато обаче дръпна юздите на коня, за да го накара да забави ход, а аз махнах одеялото от себе си и посегнах да взема куфара, Уилям Инкър извика:
– Чакай, миличка, има още половин миля! – А после се обърна към мъжа, който се беше появил с фенер на вратата: – Добър вечер, мистър Мак. Можете да затворите портата след нас. Това е мис Смит, вижте, здрава и читава, най-после.
Сградата, за която си бях помислила, че е Брайър, беше просто къщата на пазача! Ококорих се, но не казах нищо. Продължихме между две редици от голи тъмни дървета, които следваха извивките на пътя, а после се спуснахме в нещо като падина, където въздухът, който сякаш се беше разредил по откритите селски пътища, отново се сгъсти. Стана толкова гъст – усещах влагата по лицето си, по миглите и устните си, че затворих очи.
После влагата изчезна. Погледнах и отново се ококорих. Пътят се беше издигнал, бяхме оставили зад себе си редиците от дървета и бяхме стъпили на покрита с чакъл площ. Тогава пред нас изникна – огромна, извисяваща се отвесно в пухкавата като вълна мъгла, с тъмни или покрити с капаци прозорци, със стени, обрасли с безжизнен бръшлян, с комини, някои от които изпускаха струйки сив дим, и тогава пред нас изникна Брайър, къщата на Мод Лили, която оттук нататък трябваше да наричам свой дом.
Не тръгнахме към фасадата ѝ, а продължихме да се движим успоредно на нея; после хванахме по един път, който завиваше зад къщата, където следваха безразборно дворове, бараки и навеси, тъмни стени и прозорци с капаци и се чуваше лай на кучета. Високо горе, върху стената на една от сградите, се виждаха кръглият бял циферблат и огромните черни стрелки на часовника, чийто звън бях чула да се носи из полето. Уилям Инкър спря коня под часовника и ми помогна да сляза. В една от стените се отвори врата и се появи жена, която се взираше в мен, скръстила ръце, за да се предпази от студа.