Едва не ми стана жал, защото предположих, че няма майка.
– Е – каза тя, след като сгъна няколко пъти листа и го прибра в джоба си, – лейди Алис наистина има много високо мнение за теб. Сигурно ти е било мъчно, когато е трябвало да напуснеш къщата ѝ.
– Много ми беше мъчно, мис – отвърнах. – Но, вижте, лейди Алис замина в Индия. Смятам, че слънцето там щеше да ми се стори доста силно.
Тя се усмихна.
– Предпочиташ сивото небе на Брайър? Знаеш ли, тук слънцето никога не грее. Чичо ми му е забранил. Печатните букви избеляват от ярката светлина.
Усмихна се и зъбите ѝ се показаха: бяха малки и много бели. И аз се усмихнах, но със стиснати устни, защото моите зъби, които сега са жълти, бяха, опасявам се, че трябва да го кажа, бяха доста жълти даже тогава, а и след като видях нейните, си въобразих, че са още по-жълти.
Тя попита:
– Знаеш ли, Сюзан, че чичо ми е учен?
– Чух за това, мис – отвърнах.
– Той има огромна библиотека. Най-голямата по рода си в цяла Англия. Предполагам, че ще я видиш в най-скоро време.
– Ще се радвам да я видя, мис, убедена съм.
Тя отново се усмихна.
– Ти, разбира се, обичаш да четеш?
Преглътнах.
– Да чета ли, мис? – Тя кимна, изчаквайки отговора ми.
– До голяма степен – отвърнах най-накрая. – Тоест, сигурна съм, че може би щях да обичам да чета, ако бях попаднала на книги и вестници. Имам предвид – прокашлях се, – ако ми бъде показано.
Тя се ококори.
– Имам предвид, ако се бях научила – добавих.
Тя се ококори още повече, а после се изсмя рязко с невярващ смях.
– Шегуваш се. Искаш да кажеш, че не можеш да четеш? Наистина ли? Не можеш да прочетеш нито една дума, нито една буква? – Усмивката ѝ премина в мръщене. До нея имаше малка маса, върху която лежеше някаква книга. Все още отчасти усмихната, отчасти намръщена, тя я взе и ми я подаде.
– Хайде – подкани ме мило. – Според мен скромничиш. Прочети ми нещо – няма значение, даже и да се запъваш.
Поех мълчаливо книгата; бях започнала да се изпотявам. Отворих я и погледнах една от страниците ѝ. Беше изпълнена от горе до долу със сбити черни печатни букви. Отворих на друга страница. Беше още по-зле. Усещах втренчения поглед на Мод като пламък върху сгорещеното си лице. Усещах тишината. Лицето ми стана още по-горещо. "Опитай", казах си.
– "Отче наш – започнах, – който си на небесата..." И тогава забравих какво следва. Затворих книгата, прехапах устна и погледнах към пода. Помислих си с горчивина: "Е, с нашия заговор е свършено. На нея не ѝ е нужна прислужница, която няма да може да ѝ чете книги или да пише красиво с наклонен почерк!". Вдигнах очи към нейните и казах:
– Някой би могъл да ме научи, мис. Много ми се иска. Сигурна съм, че бих могла да се науча, и то за много кратко време.
Тя обаче клатеше глава, а изражението на лицето ѝ беше многозначително.
– Да те научи ли? – отвърна, като се приближи до мен и внимателно взе книгата от ръцете ми. – О, не! Не, не, не бих го допуснала. Да не можеш да четеш! Ах, Сюзан, ако трябваше да живееш в тази къща в качеството си на племенница на моя чичо, щеше да разбереш какво означава това. Наистина щеше да разбереш!
Усмихна се. Докато все още ме гледаше в очите и ми се усмихваше, се чу бавният и силен звън на огромния часовник на къщата, който удари осем пъти. Лицето ѝ помръкна.
– А сега – добави и се извърна настрани – трябва да вървя при мистър Лили. Когато часовникът удари един часа, отново ще бъда свободна.
Прозвуча като момиче от някоя приказка. Нима не съществуват приказки за момичета с чичовци, които са магьосници, чудовища и какви ли още не? Каза:
– Ела при мен, Сюзан, в кабинета на чичо ми в един часа.
– Добре, мис – отвърнах.
Оглеждаше се някак си разсеяно. Над камината имаше огледало и тя се приближи до него и докосна с покритите си с ръкавиците ръце първо лицето, а после яката си. Наблюдавах я, докато се навеждаше. Късата ѝ рокля се повдигна отзад и откри прасците ѝ.
Тя улови погледа ми в огледалото. Поклоних се отново.
– Може ли да си вървя, мис? – попитах.
Тя отстъпи назад.
– Остани – отвърна и махна с ръка, – и ми разтреби стаите, моля те.
Стигна до вратата. Преди да хване дръжката обаче, спря. Каза:
– Надявам се, че ще бъдеш щастлива тук, Сюзан. – Отново се изчерви. Моите бузи изстинаха, когато я видях, че се изчерви. – Надявам се, че няма да липсваш прекалено много на леля си в Лондон. Мисля, че мистър Ривърс спомена за някаква леля? – Сведе очи. – Надявам се, че мистър Ривърс се чувстваше добре, когато се видя с него?