– За Лондон ли?
Тя кимна. Тогава не знаех, защото кой би могъл да предположи, че това незначително количество вода е Темза? Реших, че имаше предвид, че по-нататък шлепът ще продължи в някоя по-голяма река. Въпреки всичко мисълта, че ще стигне до града и че може би ще мине под Лондон Бридж, ме накара да въздъхна. Обърнах се и гледах, докато шлепът зави по течението на реката, а после изчезна. Шумът от мотора му заглъхна, а димът от комина се сля със сивото небе. Въздухът отново се разреди. Мод продължаваше да седи, допряла отчупеното стъбло от тръстика до устните си, а погледът ѝ беше отнесен. Взех няколко камъка и започнах да ги хвърлям във водата. Тя ме наблюдаваше и примигваше при всеки плисък. После ме заведе обратно в къщата.
Върнахме се в стаята ѝ. Тя извади някакво ръкоделие – безцветно, безформено парче плат; нямам представа дали от него трябваше да се получи покривка за маса или някаква подобна вещ. Никога не я видях да работи нещо друго. Шиеше, без да си сваля ръкавиците, много грозно – правеше криви бодове, а после разпаряше половината от тях и ме изнервяше. Седяхме до пукащия огън и разговаряхме вяло, не си спомням за какво; започна да се стъмва и една прислужница донесе свещи, а после вятърът се усили и прозорците задрънчаха оглушително. Казах си: "Боже мой, дано Господина дойде по-скоро! Мисля, че една седмица, прекарана по този начин, ще ме убие!", и се прозинах. Мод улови погледа ми. После и тя се прозина, което ме накара да се прозина още по-продължително. Най-накрая остави ръкоделието си, подви крак, отпусна глава върху страничната облегалка на канапето и сякаш заспа.
Повече нямаше какво да правим, преди часовникът да удари седем часа. Когато го чу, Мод се прозина много дълго, покри си очите с пръсти и стана. Седем часът беше времето, когато трябваше да се преоблече и да си смени ръкавиците с копринени, за да вечеря с чичо си.
Прекара с него два часа. Аз естествено не я видях какво прави, понеже вечерях в кухнята с прислужниците. Те ми казаха, че след като се нахранел, мистър Лили обичал племенницата му да седне с него в гостната и да му почете. Така си представяше той развлечението, предполагам, защото почти никога не му идваха гости, или ако това се случеше, те винаги бяха други начетени господа от Оксфорд и от Лондон и тогава той изпитваше удоволствие да кара Мод да им чете.
– Нищо друго ли не прави, бедното момиче, освен да чете? – попитах.
– Чичо ѝ не ѝ позволява – отвърна една от прислужниците. – Той я цени много. Почти не я пуска да излиза – бои се, че тя ще се разчупи на две. Всъщност той я кара непрекъснато да носи ръкавици.
– Стига! – изкрещя мисис Стайлс. – Какво ще каже мис Мод?
Прислужницата млъкна. Седях и си мислех за мистър Лили с червената шапка и златния пеещ часовник, със зелените очила, с черния пръст и език, и за мис Мод, която се цупеше на яйцата и търкаше силно гроба на майка си. Струваше ми се странно, че я цени много, след като я е преобразил по този начин.
Мислех си, че знам всичко за нея. Разбира се, не знаех нищо. Вечерях, заслушана в разговора на прислужниците, като почти през цялото време мълчах; после мисис Стайлс ме попита дали бих искала да изям пудинга си с нея и с мистър Уей в килера ѝ. Предположих, че трябва да го направя. Седях, загледана в портрета, изработен изцяло от косми. Мистър Уей ни прочете части от вестника на Мейдънхед – в историите се разказваше за бикове, които бяха съборили огради, или за викарии, които бяха изнесли интересни литургии; след като ги изслуша, мисис Стайлс поклати глава и попита:
– Чувала ли си някога такива неща?
А мистър Уей изхихика и заяви:
– Ще видиш, мис Смит, че по отношение на новините много приличаме на Лондон!
Докато мистър Уей четеше, се долавяха смях и скърцане на столове – готвачката, жените, които помагаха в кухнята, Уилям Инкър и момчето, чието задължение бе да точи ножовете, се забавляваха.
После големият часовник на къщата удари, а веднага след него се чу камбаната за прислугата, което означаваше, че мистър Лили беше готов да бъде сложен в леглото от мистър Уей, а мисис Мод беше готова да бъде сложена в леглото от мен.
Едва не се загубих, докато се качвах горе, но въпреки всичко, когато ме видя, Мод попита:
– Ти ли си, Сюзан? По-бърза си от Агнес. – Усмихна се. – Мисля, че си и по-красива. Не смятам, че едно момиче може да бъде красиво, нали така? , ако е с червена коса. Или с руса. Бих искала да съм чернокоса, Сюзан!
Мод беше пила вино на вечеря, а аз – бира. Според мен и двете бяхме доста пийнали. Тя ме накара да застана до нея пред огромното сребърно огледало над камината и дръпна главата ми към своята, за да сравним цвета на косите си.