– Бистра супа – казах. – Колкото е възможно по-бистра. Може ли?
Тя направи физиономия.
– Мисис Стайлс – отвърна – няма да я хареса.
– Не е нужно мисис Стайлс да яде от нея – заявих. – А и мисис Стайлс не е прислужница на мис Мод. Аз съм нейната прислужница.
После готвачката наистина изпрати супа. Мод я изяде всичката.
– Защо се усмихваш? – попита с обичайната си тревожност, след като свърши с храненето. Отвърнах, че не се усмихвам. Тя остави лъжицата. После се намръщи, както преди, поглеждайки към ръкавиците си. Бяха се изцапали.
– Това е просто вода – успокоих я, след като видях лицето ѝ. – Няма да ви навреди.
Тя прехапа устна. Постоя една минута с ръце на скута, като поглеждаше крадешком към пръстите си и ставаше все по-неспокойна. Най-накрая каза:
– Мисля, че във водата има малко мазнина...
Беше ми по-лесно да вляза в стаята ѝ и да ѝ занеса нов чифт ръкавици, отколкото да я гледам как се измъчва.
– Дайте на мен – казах и разкопчах копчето върху китката ѝ; макар и в началото да не ми позволяваше да докосвам голите ѝ ръце, след като ѝ обещах да внимавам, тя започна да ме оставя да го правя. Когато ноктите ѝ ставаха дълги, аз ги режех със сребърната ѝ ножичка, която беше с форма на летяща птица. Ноктите ѝ бяха меки и много чисти и растяха бързо като ноктите на дете. Когато ги режех, тя потрепваше. Кожата на ръцете ѝ беше гладка, но подобно на останалата част от тялото ѝ беше прекалено гладка и винаги когато я погледнех, не можех да не си мисля за нещата, за грубите неща, за острите неща, които щяха да оставят следи по нея или да я наранят. Чувствах облекчение, когато отново си слагаше ръкавиците. Частиците от ноктите, който бях отрязала, събирах в скута си и ги изхвърлях в огъня. Тя стоеше права и ги наблюдаваше как почерняват. Правеше същото и с космите, които изтеглях от четките и гребените – мръщеше се, докато те се гърчеха върху въглените като червеи, а после пламваха и се превръщаха в пепел. Понякога и аз стоях и гледах заедно с нея.
Защото у дома обръщахме внимание на неща, които бяха различни от нещата в Брайър. Тук наблюдавахме издигащия се дим, преминаващите по небето облаци. Всеки ден ходехме до реката, за да видим колко се е покачила или е спаднала.
– През есента тя излиза от коритото си – каза Мод – и залива тръстиките, което не ми харесва. А понякога нощем откъм водата изпълзява бяла мъгла, която стига почти до стените на къщата на чичо ми... – тя потрепери. Винаги казваше "на чичо ми", никога не казваше "моята". Почвата беше рохкава и когато започна да хлътва под краката ни, тя каза:
– Колко е трошлива тревата! Мисля, че реката ще замръзне. Мисля, че част от нея вече е замръзнала. Виждаш ли как се бори? Иска да тече, но студът ще я укроти. Виждаш ли, Сю? Ето там, между тръстиките?
Тя се взря и се намръщи. Наблюдавах как лицето и се променяше. И отвърнах, както бях отвърнала за супата.
– Това е просто вода, мис.
– Просто вода ли?
– Кафява вода.
Тя примигна.
– Студено ви е – казах. – да се връщаме в къщата. Прекалено дълго останахме навън. – Хванах я под ръка. Направих го неволно; ръката ѝ остана скована. На следващия ден обаче или може би на по-следващия тя ме хвана под ръка и вече не беше толкова скована; после, мисля, вече преплитахме ръце съвсем естествено... Не знам. Чак по-късно се зачудих дали е било така и се опитах да погледна назад във времето. Дотогава обаче виждах само, че понякога вървим разделени, а друг път заедно.
В крайна сметка тя беше просто едно момиче, макар и да я наричаха дама. Беше просто едно момиче, което никога не се беше забавлявало. Веднъж, докато разтребвах едно от чекмеджетата ѝ, открих тесте карти. Тя каза, че мисли, че са били на майка ѝ. Познаваше боите, но само толкова – наричаше валетата кавалери! , така че аз я научих на лъженица, на която играехме в Бъроу. Отначало залагахме кибритени клечки и дървени запушалки, а после открихме в едно друго чекмедже кутия с малки седефени пулове с форма на риби, ромбове и полумесеци и започнахме да залагаме тях. Седефът беше много приятен и хладен на пипане. За мен, разбира се, защото Мод продължаваше да носи ръкавици. И когато слагаше картата, тя внимаваше ръбовете и ъглите ѝ да съвпаднат с картите под нея. След време и аз започнах да правя така.
Докато играехме, разговаряхме. Тя обичаше да ме слуша да разказвам за Лондон.
– Наистина ли е толкова голям? – попита веднъж. – И в него има театри? И, как им викаха, модни къщи?