– И гостилници. И всякакви магазини. И паркове, мис.
– Паркове като този на чичо ми ли?
– Приличат малко на него – отговорих. – Но са пълни с хора, разбира се. Силна или слаба карта имате, мис?
– Силна. – Тя сложи една карта на масата. – Би казала, че са доста пълни, така ли?
– Моята е по-силна. Ето. Три риби срещу две за вас.
– Колко добре играеш! Доста пълни, казваш, с хора?
– Естествено. Но тъмни. Ще сечете ли?
– Тъмни? Сигурна ли си? Мислех си, че Лондон е известен с това, че е осветен. С огромни лампи, предполагам, газени?
– Огромни, като диаманти! – отвърнах. – В театрите и салоните. Там може да се танцува, мис, през цялата нощ.
– Да се танцува ли, Сю?
– Да, мис. – Изражението на лицето ѝ се промени. Оставих картите. – Вие, разбира се, обичате да танцувате, нали?
– Аз... – Тя се изчерви и сведе поглед. – Никой не ме е учил да танцувам. Мислиш ли – попита и вдигна очи, – че бих могла да бъда дама в Лондон, ако... – И бързо добави: – ... ако въобще някога отида там, мислиш ли, че бих могла да бъда дама в Лондон, дори и да не умея да танцувам?
Прокара ръка по устните си доста нервно. Отвърнах:
– Бихте могли, предполагам. Не искате ли да се научите? Бихте могли да си намерите учител по танци.
– Наистина ли? – Изглеждаше неуверена; после поклати глава. – Не съм сигурна...
Досещах се за какво си мислеше. Мислеше си за Господина – какво щеше да каже той, след като разбереше, че тя не може да танцува. Мислеше си за всички момичета, с които той навярно се срещаше в Лондон и които можеха да танцуват.
Наблюдавах я в продължение на минута-две как се измъчва. А после казах, изправяйки се: – Вижте. Лесно е, вижте...
И ѝ показах няколко стъпки, няколко танца. После я накарах да стане и да се опита да ги танцува с мен. Тя стоеше в ръцете ми като дърво и се взираше някак си уплашено в краката си. Пантофите ѝ се закачаха в турския килим. Ето защо аз го сгънах и тя започна да се движи по-лесно. Показах ѝ как се танцува жига, а после и полка. Казах:
– Готово. Сега вече летим, нали? – Тя стискаше роклята ми и накрая си помислих, че ще я скъса. – Насам. А сега насам. Не забравяйте, че аз съм кавалерът. Разбира се, ще бъде много по-добре с истински кавалер.
После тя отново се спъна, полетяхме заедно напред и паднахме на два отделни стола. Тя прибра ръцете си до тялото. Дишаше учестено, на пресекулки. Беше по-червена от всякога. Бузите и бяха влажни. Полата ѝ стърчеше като полата на холандско момиче от шарка върху чиния.
Улови погледа ми и се усмихна, макар че все още изглеждаше уплашена.
– Аз на всяка цена ще танцувам – заяви, – в Лондон. Нали, Сю?
– Да – отвърнах. В онзи момент вярвах в това. Накарах я да стане и да започне отново да танцува. Чак по-късно, когато бяхме спрели и тя беше измръзнала и стоеше пред огъня, за да стопли студените си ръце, чак тогава си спомних, че тя, естествено, никога нямаше да танцува в Лондон.
Защото, макар и да знаех каква ще е съдбата ѝ, макар и да го знаех много добре, та нали аз самата помагах тази съдба да я сполети, го знаех в известен смисъл така, както човек би могъл да знае съдбата на някой герой от книга или пиеса. Светът ѝ беше толкова странен, толкова тих и затворен, че правеше истинския свят, обикновения свят, двуличния свят, в който бях стояла на масата пред порция свинска глава и чаша топло питие, докато мисис Съксби и Джон Врум се смееха, мислейки си какво бих сторила със своя дял от откраднатото от Господина наследство, този свят да изглежда още по-жесток, но тъй като той беше много далече, жестокостта не беше от никакво значение. В началото си казвах: "Когато Господина дойде, ще го направя" или "Веднъж да я вкара в лудницата, ще направя еди-какво си". Казвах си подобни неща и поглеждах към нея, а тя беше толкова наивна и толкова добра, че мисълта изчезваше, а аз продължавах да реша косата ѝ или да оправям колана на роклята ѝ. Не че ми беше мъчно или поне не ми беше особено мъчно, не и в онзи момент. Просто смятах, че сме заедно толкова много часове и че е по-добре да бъда мила с нея и да не се замислям какво я чака, вместо непрекъснато да се връщам към това и да се измъчвам, че съм жестока.
При нея, разбира се, беше различно. Тя гледаше напред. Обичаше да разговаря, но по-често предпочиташе да мълчи и да размишлява. Тогава виждах как изражението на лицето ѝ се променя. Лежах до нея през нощта и усещах как мислите се въртят в главата ѝ, чувствах я как се стопля и може би се изчервява в тъмнината; знаех, че мисли за Господина, че пресмята след колко време ще дойде той и се чуди дали и той мисли за нея. Бих могла да ѝ кажа, че и той мисли за нея. Тя обаче не говореше за Господина, никога не спомена името му. Само един-два пъти попита за старата ми леля, която уж беше бавачката му, и на мен ми се искаше да не го беше правила, понеже когато говорех за нея, се сещах за мисис Съксби и ми ставаше мъчно за дома ми.