И така, дойде онази сутрин, в която научихме, че той се връща. Беше обикновена сутрин, но за разлика от друг път, когато се събуди, Мод си потърка лицето и трепна. Вероятно причината беше в онова нещо, което хората наричат предчувствие. Аз обаче чак после го осъзнах. В онзи момент я видях, че се почеса по бузата, и попитах:
– Какво има?
Тя си движеше езика.
– Имам един зъб с остър връх, който ми наранява бузата – отвърна.
– Дайте да видя – казах.
Заведох я до прозореца, тя застана там, а лицето ѝ беше в ръцете ми. Позволи ми да ѝ опипам венеца. Почти веднага открих заострения зъб.
– Да, по-остър е от ... – започнах да казвам.
– От змийски ли, Сю? – прекъсна ме тя.
– От игла, щях да кажа, мис – отвърнах. Отидох до кутията ѝ с принадлежностите за шиене и извадих един напръстник. Сребърен напръстник.
Мод докосна челюстта си.
– Познаваш ли някой, който е бил ухапан от змия, Сю? – попита.
Какво може да каже човек в такъв момент? Умът ѝ се отплесваше към такива неща. Навярно от живота на село. Отвърнах, че не познавам такъв човек. Тя ме погледна и отново отвори уста, а аз сложих напръстника на пръста си и търках зъба, докато най-накрая острият ръб се изглади. Бях виждала мисис Съксби да го прави много пъти, на бебетата. Бебетата, разбира се, доста се гърчат. Мод стоеше съвсем неподвижно, розовите ѝ устни бяха разтворени, главата ѝ беше отметната назад, очите ѝ отначало бяха затворени, но после тя ги отвори и се взря в мен, а бузите ѝ поруменяха. Гърлото ѝ се повдигаше и се отпускаше, докато преглъщаше. Ръката ми се навлажни от дъха ѝ. Потърках малко и опипах с палец мястото. Тя отново преглътна. Клепачите ѝ трепнаха и тя улови погледа ми.
Тогава някой почука на вратата и двете подскочихме. Отстъпих настрани. Беше една от прислужниците. Носеше писмо върху поднос. – За мис Мод – каза и се поклони. Погледнах почерка и веднага разбрах, че трябва да е от Господина. Сърцето ми подскочи. Мисля, че същото направи и сърцето на Мод.
– Донеси го тук, моля те – отвърна тя. А после: – Ще ми подадеш ли и шала? Руменината беше изчезнала от лицето ѝ, макар че бузата ѝ още беше зачервена на мястото, където я бях натискала. Когато метнах шала върху раменете ѝ, я усетих, че трепери.
Наблюдавах я, като се опитвах тя да не забележи, докато се движех из стаята ѝ – преместих няколко книги и възглавници, прибрах напръстника и затворих кутията. Видях я как обърна писмото и го опипа; тя, разбира се, не можеше да скъса хартията с ръкавиците върху ръцете си. Ето защо ме погледна крадешком, а после отпусна ръце – все още трепереше, но си придаваше безразличен вид, с който искаше да покаже, че не се интересува от писмото, но който всъщност говореше, че то е всичко за нея, и разкопча едната ръкавица, сложи пръст върху печата, издърпа писмото от плика, хвана го с голата си ръка и го прочете. А после изпусна дъха си с една-единствена дълбока въздишка. Взех някаква възглавница и изтърсих прахта от нея.
– Добри новини, мис, нали? – попитах, тъй като мислех, че съм длъжна да го направя.
Тя се поколеба. А после: – Много добри – отвърна, – имам предвид за чичо ми. От мистър Ривърс от Лондон е и знаеш ли какво? – Усмихна се. – Той се връща в Брайър, утре!
През целия ден усмивката не слизаше от лицето ѝ, сякаш беше нарисувана, а следобед, когато се върна от библиотеката на чичо си, тя не седна да шие, нито излезе на разходка, даже не игра карти, а само крачеше из стаята и понякога се поглеждаше в огледалото, приглаждаше веждите си и докосваше пълните си устни, като почти не ми говореше и не ме забелязваше.
Въпреки всичко аз извадих картите и играх сама. Сетих се за Господина, който редеше поповете и дамите в кухнята на Лант стрийт, докато ни разкриваше плана си. После се сетих за Дейнти. Майка ѝ, която се удави, можеше да предсказва бъдещето с тесте карти. Бях я виждала да го прави, много пъти.
Погледнах към Мод, която стоеше пред огледалото и мечтаеше. Попитах:
– Бихте ли искали да разберете какво ще ви се случи в бъдеще, мис? Знаете ли, че можете да го научите от реда, по който следват картите?
Това я накара да спре да гледа своето лице и да погледне моето. След малко каза:
– Мислех си, че само циганките умеят да го правят.
– Не казвайте на Маргарет или на мисис Стайлс – отвърнах. – Баба ми е била циганска принцеса.