Всъщност баба ми може и да е била циганска принцеса. Събрах картите и ѝ ги подадох. Тя се поколеба, а после дойде, седна до мен и докато си разперваше полата, попита:
– Какво трябва да правя?
Казах ѝ, че трябва за миг да затвори очи и да си помисли за нещата, които са най-близо до сърцето ѝ, и тя го направи. После казах, че трябва да вземе картите и да сложи пред себе си първите седем от тях с лицевата страна надолу, както, доколкото си спомням, правеше майката на Дейнти; или може би картите бяха девет. Както и да е, Мод сложи седем.
Погледнах я в очите и я попитах:
– Наистина ли желаете да узнаете бъдещето си?
Тя отвърна: – Плашиш ме, Сю!
Аз повторих: – Наистина ли желаете да го узнаете? Трябва обаче да вършите онова, на което ви учат картите. Ако поискате от тях да ви покажат накъде да вървите, а вие изберете да следвате друг път, това ще ви донесе нещастие. Обещавате ли, че ще се обвържете със съдбата, която те ще ви разкрият?
– Да – тихо отвърна тя.
– Добре – казах. – Ето, пред вас е изложен целият ви живот. Нека да видим първата му част. Тези карти показват миналото ви.
Обърнах първите две карти. Бяха дама купа и тройка пика. Помнех ги, защото, разбира се, докато тя седеше със затворени очи, бях прехвърлила набързо картите в тестето, както според мен би постъпил всеки на мое място в онзи момент.
Разгледах ги и добавих:
– Хмм, тъжни карти. Ето една мила и красива дама, вижте, ще има раздяла и ще настане раздор.
Тя се ококори, а после сложи ръка на гърлото си.
– Продължавай – каза. Лицето ѝ беше пребледняло.
– Да видим следващите три карти – отвърнах. – Те показват настоящето ви. – Обърнах ги със замах. – Поп каро: строг стар господин. Петица спатия: изсъхнали устни. Кавалер пика...
Не бързах. Тя се наведе към мен.
– Кой е той? – попита. – Кой е кавалерът?
Отвърнах, че е млад мъж на кон с добрина в сърцето; тя ме погледна толкова учудено и доверчиво, че едва не ми стана мъчно за нея. Каза с тих глас:
– Сега наистина ме е страх! Не обръщай следващите карти.
Отвърнах:
– Трябва, мис. В противен случай късметът ви ще ви напусне. Вижте, тези показват бъдещето ви.
Обърнах първата. Беше шестица пика.
– Пътуване! – възкликнах. – Навярно пътешествие с мистър Лили? Или пътуване на сърцето...
Тя не отговори, а само седеше, вперила очи в картите, които бях обърнала. А после:
– Покажи последната – прошепна. Показах я. Тя първа я видя.
– Дама каро – каза и изведнъж се намръщи. – Коя е тя?
Не знаех. Имах намерение да обърна двойка купа, която означава любов, но в крайна сметка сигурно бях разбъркала тестето.
– Дама каро – отвърнах най-накрая. – Мисля, че означава голямо богатство.
– Голямо богатство ли? – Тя се завъртя с гръб към мен и се огледа – хвърли поглед към избелелия килим и към черните дъбови стени. Взех картите и ги разбърках. Тя си оправи полата и стана. – Не вярвам – заяви, – че баба ти е била циганка. Лицето ти е прекалено светло. Не ти вярвам. И не ми харесва гадаенето ти. Тази игра е за прислужници.
Отдалечи се от мен и отново застана пред огледалото, помислих си, че ще се обърне и ще каже нещо по-мило, но не го направи. Докато се отдалечаваше обаче, премести един стол и тогава видях двойката купа. Беше паднала на пода, тя я беше настъпила с пантофа си и петата му беше смачкала сърцата.
Следата беше дълбока. Винаги познавах тази карта, докато играехме през следващите седмици.
През онзи следобед обаче тя ме накара да прибера картите – каза, че ѝ се вие свят, когато ги гледа, и през нощта беше неспокойна. Легна си, но поиска да ѝ налея малко вода, и докато я събличах, видях, че взе някакво шише и си сипа три капки в чашата. Беше сироп за сън. За първи път я виждах да го пие. Започна да се прозява от него. Когато се събудих на следващия ден обаче, тя вече беше будна; лежеше, беше покрила устата си с кичур коса и се взираше във фигурите на балдахина над леглото.
– Разреши добре косата ми – каза, докато стоеше права пред мен, за да я облека. – Разреши я добре, докато започне да блести. Ох, колко бяла е бузата ми! Ощипи я, Сю. – Доближи пръстите ми до лицето си и ги натисна. – Ощипи ме по бузата, без да се притесняваш, че може да я нараниш. Предпочитам синя пред толкова бяла буза!
Очите ѝ бяха черни, може би от сиропа за сън. Челото ѝ бе набръчкано. Разтревожих се, когато я чух да говори за наранявания. Отвърнах:
– Стойте мирно, защото в противен случай въобще няма да успея да ви облека. Така е по-добре. Коя рокля ще си сложите днес?
– Сивата?
– Сивата е прекалено убита за окото. Да речем, синята...