Синьото караше светлата ѝ коса да изпъква. Тя стоеше пред огледалото и ме наблюдаваше, докато я закопчах догоре. Лицето ѝ ставаше все по-гладко с всяко следващо копче. После ме погледна. Погледна кафявата ми вълнена рокля. Каза:
– Роклята ти е доста обикновена, нали, Сю? Мисля, че трябва да я смениш.
– Да я сменя ли? – отвърнах. – Тази е единствената рокля, която имам.
– Единствената? Боже мой! Вече ми е омръзнала. В какво беше облечена при лейди Алис, която е била толкова мила? Тя не ти ли даваше да носиш нейните рокли?
Почувствах – и си мисля, че бях права, че в това отношение Господина ме е злепоставил, като ме е изпратил в Брайър само с тази рокля. Отвърнах:
– Ами истината, мис, е, че лейди Алис беше добра като ангел, но в същото време беше доста пестелива. Взе си обратно роклите, за да ги занесе в Индия за своето момиче там.
Мод примигна с тъмните си очи и сякаш ѝ стана жал. Попита:
– Така ли се отнасят дамите с прислужниците си в Лондон?
– Само пестеливите, мис – отвърнах.
Тогава тя заяви:
– Е, аз нямам нищо, заради което да ми се иска да бъда пестелива. Ти трябва да имаш и ще имаш друга рокля, с която да прекарваш времето сутрин. И може би още една, с която да се преобличаш, когато... когато, да речем, някой ни дойде на гости?
После скри лицето си зад вратата на шкафа. Каза:
– Е, мисля, че носим еднакъв размер. Ето две-три рокли, виж, аз почти не ги обличам и няма да ми липсват. Виждам, че предпочиташ дълги поли. Чичо ми не одобрява носенето на дълги поли, тъй като смята, че не са здравословни. Но разбира се, не би имал нищо против, що се отнася до теб. Трябва само да отпуснеш малко този подгъв тук. Можеш да го направиш, нали?
Определено бях свикнала да разпарям бодове и бих могла да направя прав шев, ако се налагаше. Отвърнах:
– Благодаря, мис. – Тя вдигна пред мен една рокля. Беше някакво странно нещо от оранжево кадифе с ресни и широка пола. Изглеждаше така, сякаш силен вятър бе събрал заедно отделните му части в някое шивашко ателие.
Тя ме огледа, а после каза:
– О, пробвай я, Сю, моля те! Аз ще ти помогна. – Приближи се и започна да ме съблича. – Както виждаш, мога да го правя също толкова добре, колкото и ти. Сега аз съм твоята прислужница, а ти си господарката! – Смееше се малко нервно през цялото време, докато действаше. – Погледни се в огледалото – възкликна най-накрая, – двете с теб бихме могли да бъдем сестри!
Беше свалила старата кафява рокля от мен и ми беше нахлузила странната кадифена рокля през главата; накара ме да стоя пред огледалото, докато закопчаваше кукичките. – Поеми си въздух – каза. – Дишай по-дълбоко! Роклята те стиска, но пък ще ти придаде фигура на дама.
Естествено нейната талия беше тънка и тя беше по-висока от мен с един инч. Моята коса бе по-тъмна. Не приличахме на сестри, а на плашила. Роклята откриваше глезените ми. Ако някое момче от Бъроу ме беше видяло, щях да падна и да умра.
Нямаше обаче момчета от Бъроу, които да ме видят, нито момичета от Бъроу. А кадифето беше много хубаво. Стоях и дърпах ресните на полата, докато Мод изтича до кутията с бижутата, за да вземе една брошка, която закопча на гърдите ми, накланяйки глава, за да види как изглежда. После някой почука на вратата на всекидневната.
– Сигурно е Маргарет – каза Мод, а лицето ѝ беше порозовяло. Извика: – Ела в будоара, Маргарет!
Маргарет влезе и се поклони, като гледаше право в мен.
– Дойдох за подноса ви, ми... Ох! Мис Смит! Това ти ли си? Не бих могла да те различа от господарката, сигурна съм!
Тя се изчерви, а Мод, която стоеше в сянката на завесата на леглото, сложи ръка пред устата си и заприлича на малко момиче. Тресеше се от смях и тъмните ѝ очи блестяха.
– Представи си – каза тя, след като Маргарет си тръгна, – представи си, че и мистър Ривърс те сбърка с мен? Какво ще правим тогава?
Отново се засмя и се разтрепери. Взрях се в огледалото и се усмихнах.
Защото беше страхотно, нали, да те вземат за дама?
Това е нещо, което би искала майка ми.
А и аз така или иначе накрая щях да получа най-хубавите ѝ дрехи и бижута. Просто започвах да ги получавам по-рано от предвиденото. Задържах оранжевата рокля и докато тя беше при чичо си, седнах и отпуснах подгъва, както и горната част. Нямах намерение да навредя на себе си заради една талия от шестнайсет инча.
– Е, вече сме красиви, нали? – каза Мод, когато отидох да я взема. Стоеше и ме оглеждаше, а после оправи собствената си пола. – Прашна е – извика, – от лавиците на чичо ми! Ох! Тези книги, тези ужасни книги!
Беше готова да се разплаче и кършеше ръце.