Изтупах прахта и ми се прииска да ѝ кажа, че напразно се тормози. Можеше спокойно да бъде облечена в чувал. Можеше да бъде с лице на въглищар. Докато в банката имаше петнайсет хиляди на името на Мод Лили, Господина щеше да я желае.
Беше ужасно да я гледа човек, след като знае онова, което знаех аз, и да се преструва, че не знае нищо; ако ставаше дума за друго момиче, може би щеше да бъде комично. Попитах я:
– Лошо ли ви е, мис? Да ви донеса ли нещо? Да ви донеса ли малкото огледало, за да си погледнете лицето? – А тя отговори: – да ми е лошо ли? Просто ми е много студено и ходя, за да ми се сгрее кръвта. – И: – Да ми донесеш огледалото ли, Сю? Защо ми е огледало?
– Реших, че поглеждате към лицето си по-често, отколкото правите обикновено.
– Към собственото си лице! И защо ми е притрябвало да го гледам?
– Нямам представа, мис.
Знаех, че влакът на Господина пристига в Марлоу в четири часа и че бяха изпратили Уилям Инкър да го посрещне, така както го бяха изпратили за мен. В три часа Мод каза, че ще седне до прозореца и ще пошие, защото светлината там била силна. Разбира се, вече почти се беше стъмнило, но аз си замълчах. До хлопащите стъкла и плесенясалите торбички с пясък имаше малка тапицирана пейка; там беше много студено, но тя не мръдна от мястото час и половина, седеше, наметната с шал; трепереше, присвиваше очи над бодовете и поглеждаше крадешком към пътя, който водеше към къщата.
Мислех си "Да пукна, ако това не е любов" а ако наистина беше любов, значи влюбените бяха будали, и аз се радвах, че не съм влюбена.
Най-после тя допря пръсти до сърцето си и издаде приглушен вик. Беше видяла светлината, която идваше от двуколката на Уилям Инкър. Изправи се и се отдалечи от прозореца, застана до огъня и стисна ръце. После се чу шумът от копитата на коня върху чакъла. Попитах: – Дали е мистър Ривърс, мис? – Тя отвърна: – Мистър Ривърс ли? Толкова късно ли е вече? Ами предполагам, че е той. Колко ще се зарадва чичо ми!
Чичо ѝ се срещна с него първи. Тя каза: – Вероятно той ще изпрати някой да ме повика, за да поздравя мистър Ривърс. Как ми стои полата? Не трябваше ли да съм със сивата рокля?
Мистър Лили обаче не прати никой да я извика. Чувахме гласове и затварящи се врати в стаите под нас, но мина час, преди да дойде една прислужница, за да ни предаде, че мистър Ривърс е пристигнал.
– Настанихте ли мистър Ривърс в предишната му стая? – попита Мод.
– Да, мис.
– Мистър Ривърс е много изморен, предполагам, от пътуването?
Мистър Ривърс бил поносимо изморен и с нетърпение очаквал да види мис Лили с чичо ѝ на вечеря. Дотогава не мислел да я безпокои.
– Ясно – отвърна тя. После прехапа устна. Имала удоволствието да му съобщи, че посещението му в нейната всекидневна, преди да дойде време за вечеря нямало да я притесни...
Говори в продължение на минута и половина в този дух, като трудно намираше думите и се беше изчервила; най-накрая прислужницата разбра какво се искаше от нея и излезе от стаята. Нямаше я четвърт час. Когато се върна, водеше със себе си Господина.
Той пристъпи в стаята и отначало не ме погледна. Очите му бяха отправени към Мод. Каза:
– Мис Лили, вие сте така добра да ме приемете тук, мръсен и рошав от пътуването. Напълно във ваш стил!
Гласът му беше ласкав. Що се отнасяше до мръсотията, е, по него нямаше нито едно петънце; предполагам; че се беше качил бързо в стаята си и се беше преоблякъл. Косата му беше пригладена; а бакенбардите му бяха добре оформени. Носеше скромен малък пръстен на кутрето си; с изключение на него ръцете му бяха голи и много чисти.
Изглеждаше такъв, какъвто трябваше да бъде – красив, добронамерен господин. Когато най-после се обърна към мен, се усетих, че му се покланям, и почти се засрамих.
– Ето я и Сюзан Смит! – продължи той и огледа кадифената ми рокля, а устните му трепнаха и бяха готови да се разпънат в усмивка. – Със сигурност щях да си помисля, че е дама!
– Пристъпи към мен и ме хвана за ръката. Мод също се приближи. – Надявам се, че ти харесва в Брайър, Сю. Надявам се, че си доказала на новата си господарка, че си добро момиче.
Отвърнах:
– И аз се надявам, сър.
– Тя е много добро момиче – заяви Мод. – Наистина е много добро момиче.
Каза го нервно, с благодарност в гласа – така както някой човек би го казал на непознат, имайки предвид кучето си, ако се чувства длъжен да води разговор.
Господина ми стисна ръката, а после я пусна и продължи.
– Тя, разбира се, няма как да не е добра... смея да отбележа, че едно момиче няма как да не е добро, мис Лили, след като има за пример вас.