Руменината бе изчезнала от лицето ѝ. Сега отново се появи. – Вие сте прекалено любезен – отвърна тя.
Той поклати глава и прехапа устни. – Един джентълмен няма как да не бъде любезен – изрече тихо, – щом става въпрос за вас.
Бузите му бяха поруменели като нейните. Безспорно беше намерил начин да задържи дъха си, за да накара кръвта да нахлуе в лицето му. Не отделяше очи от нея; най-накрая тя го погледна и се усмихна, а после се засмя.
И тогава си помислих, за първи път, че е бил прав. Тя наистина беше красива, беше много руса и стройна, разбрах го, след като я видях да стои до него и да го гледа в очите.
Будали. Чу се големият часовник и двамата се стреснаха и извърнаха поглед един от друг. Господина каза, че я е задържал прекалено дълго. – Ще се видим на вечеря, надявам се, с чичо ви, нали?
– С чичо ми, да – тихо отвърна тя. Той ѝ се поклони, а после тръгна към вратата; когато почти беше излязъл от стаята, сякаш се сети за мен и изигра нещо като пантомима – потупа се по джобовете, търсейки монети. Извади един шилинг и ми махна с ръка да отида да го взема.
– Заповядай, Сю – каза. Повдигна ръката ми, сложи шилинга в нея и я стисна. Шилингът беше фалшив. – Всичко наред ли е? – попита тихо, за да не чуе Мод.
Отвърнах:
– О, благодаря ви, сър! – Поклоних се отново и намигнах. Оказа се, че това са две странни неща, ако трябва да ги правиш едновременно, и аз не бих ви препоръчала да опитвате, защото се опасявам, че намигването наруши равновесието ми при поклона, а поклонът попречи на намигването.
Не смятам обаче, че Господина забеляза. Той само се усмихна доволно, поклони се отново и излезе. Мод ме погледна, после отиде, без да каже нищо, в стаята си и затвори вратата; не знам какво е правила там. Седях, докато най-накрая тя ме извика, половин час по-късно, за да ѝ помогна да се преоблече за вечеря.
Седях и подхвърлях шилинга. "Е, помислих си, и фалшивите пари блестят като истинските."
Помислих си го с известно недоволство, без да знам защо.
През онази нощ тя остана един-два часа след вечерята и чете на чичо си и на Господина в гостната. Тогава още не бях виждала гостната. Знаех само с какво се занимава Мод, докато не бях с нея, от една случайна забележка на мистър Уей или на мисис Стайлс, докато се хранехме. Продължавах да прекарвам вечерите си в кухнята и в килера на мисис Стайлс; вечерите, общо взето, бяха доста скучни. Тази вечер обаче беше различна. Когато слязох долу, заварих Маргарет, която беше забила две вилици в едно огромно парче свински бут, и мисис Кейкбред, която държеше лъжица и го поливаше с мед. Печеният свински бут с глазура от мед, каза Маргарет, издавайки напред устните си, бил любимото ястие на мистър Ривърс. Било удоволствие, добави мисис Кейкбред, човек да готви за мистър Ривърс.
Мисис Кейкбред беше сменила старите си вълнени чорапи с черните копринени чорапи, които ѝ бях дала. Прислужниците си бяха сложили шапки с още повече къдрички. Чарлс, момчето, което точеше ножовете, беше сресало гладко косата си и си беше направило прав като острие път; седеше на столчето до огъня, подсвирквайки си, и мажеше с вакса единия от ботушите на Господина.
Чарлс беше на възрастта на Джон Врум, но беше рус, докато Джон бе мургав. Попита:
– Как ви се струва това, мисис Стайлс? Мистър Ривърс каза, че в Лондон човек можел да види слонове. Каза, че ги държали в кошари в парковете в Лондон, както ние държим овцете, и момчетата можели да платят шест пенса на някакъв мъж и да пояздят слон.
– Мили боже! – извика мисис Стайлс.
Беше закачила брошка на деколтето на роклята си. Брошката беше траурна и върху нея имаше много черни косми.
"Слонове!", помислих си. Господина се беше появил като петел в курник с накацали по прътите кокошки и ги беше накарал да се разхвърчат. Прислужниците казаха, че е красив. Казаха, че е по-добре възпитан от много херцози и че знае как да се отнася с тях. Казаха, че е чудесно за мис Мод, че един умен млад мъж като него отново е дошъл в къщата. Ако се бях изправила и им бях разкрила истината – че са глупачки и че мистър Ривърс е дявол в човешка форма, който се кани да се ожени за Мод и да ѝ открадне парите, а после да я държи под ключ в лудницата, надявайки се тя да умре там, ако се бях изправила и им бях казала всички тези неща, те никога нямаше да ми повярват. Щяха да си помислят, че съм луда.
Винаги биха повярвали на един джентълмен, а не на някой като мен.
Аз, разбира се, нямах намерение да им кажа подобно нещо. Запазих мислите си за себе си, а по-късно, докато ядяхме пудинга в килера ѝ, мисис Стайлс седеше и мълчаливо опипваше брошката си. Мистър Уей отнесе вестника в клозета. Беше му се наложило да сервира две хубави вина по време на вечерята на мистър Лили и беше единственият от всички нас, който не се радваше, че Господина е пристигнал.