Или поне аз самата смятах, че се радвам. "Радваш се, казах си, но не го знаеш. Ще го усетиш, когато се видиш насаме с него." Мислех си, че ще намерим начин да се срещнем след ден-два. Минаха обаче почти две седмици, преди да успеем да го направим. Защото, естествено, нямаше никаква причина да се мотая без Мод в онези части на къщата, в които прислужниците нямаха работа. Никога не видях стаята, в която спеше той, нито пък той някога дойде в моята. Пък и дните в Брайър минаваха по един и същи начин, сякаш бяха част от хода на някаква огромна механична играчка, в която нищо не можеше да бъде променено. Камбаната на къщата ни будеше сутрин, а после всеки започваше да се придвижва от една стая към друга, следвайки установения си маршрут, докато камбаната не го върнеше обратно в леглото през нощта. Сякаш в дъските на пода имаше издълбани улеи, по които се плъзгахме, набучени на пръчки. Сякаш отстрани на къщата имаше огромна ръчка и някаква огромна ръка я навиваше. От време на време, когато гледката, която се откриваше от прозореца, беше мрачна или сива заради мъглата, си представях тази ръчка и почти я чувах да се върти. Започнах да се страхувам какво щеше да се случи, ако въртенето престанеше.
Ето как му действа на човек животът на село.
Когато Господина пристигна, играчката сякаш подскочи. Лостовете изскърцаха, хората за секунда се разтресоха върху пръчките си, бяха издълбани няколко нови улея; после всичко продължи гладко както преди, но сцените се сменяха в различна последователност. Мод вече не ходеше при чичо си, за да му чете, докато той си води бележки, а си стоеше в стаите. Двете седяхме и шиехме или играехме на карти, или пък се разхождахме до реката или до тисовете и гробовете.
Що се отнася до Господина, той се събуждаше в седем часа и закусваше в леглото. Сервираше му Чарлс. В осем часа започваше да се занимава с картините на мистър Лили. Мистър Лили го наставляваше. Беше също толкова луд по картините, колкото и по книгите си и беше обзавел малка стая за Господина, в която той да работи – по-тъмна и по-задушна даже и от собствената му библиотека. Предполагам, че картините са били стари и много ценни. Никога не ги видях. Никой не ги беше виждал. Мистър Лили и Господина носеха ключовете у себе си и заключваха вратата на стаята винаги когато бяха вътре или когато излизаха от нея.
Двамата работеха до един часа, а после обядваха. Ние с Мод обядвахме сами. Хранехме се мълчаливо. Понякога тя не ядеше нищо, а само седеше и чакаше. После, в два без четвърт, донасяше принадлежностите за рисуване – моливи и бои, листове и картони и един дървен статив, и ги подреждаше много грижливо, винаги по един и същи начин. Не ми позволяваше да ѝ помагам. Ако паднеше някоя четка и аз я вдигнех, тя вземаше всичко – листовете, моливите, боите и статива – и отново го подреждаше.
Свикнах да не пипам. Свикнах само да гледам. А после и двете се ослушвахме, докато часовникът удареше два часа. След минута идваше Господина, за да ѝ предаде урока за деня.
В началото оставаха във всекидневната. Той слагаше круша, ябълка и кана за вода върху една маса, стоеше прав и кимаше, докато тя се опитваше да ги нарисува върху картона. Беше почти толкова сръчна с четката, колкото би била с лопатата, но Господина повдигаше цапаниците, които тя правеше, накланяше глава или присвиваше очи и казваше:
– Заявявам ви, мис Лили, че стилът ви започва да се оформя. – Или: – Колко по-добри са скиците ви в сравнение с миналия месец!
– Така ли смятате, мистър Ривърс? – отвръщаше, почервеняла, тя. – Тази круша не е ли малко дребна? Не трябва ли да поработя върху перспективата?
– Перспективата може би е леко неправилна – казваше той. – Но вие имате дарба, мис Лили, която надминава самата техника. Имате око за най-важното. Аз едва ли не се страхувам да се изправя пред вас! Страхувам се от онова, което бихте могли да откриете, ако насочите това око към мен.
Казваше нещо от този род с глас, който в началото беше силен, а после заглъхваше и ставаше нежен, задъхан и неуверен, а тя изглеждаше така, сякаш беше направена от восък и се беше приближила твърде близо до огъня. И отново се опитваше да нарисува плода. Този път крушата приличаше на банан. Тогава Господина казваше, че светлината е слаба, а четката е лоша.
– Само ако можех да ви заведа в Лондон, мис Лили, в собственото си ателие!
Това беше животът, който той беше измислил за себе си