– Живот на художник, обитаващ къща в Челси. Каза, че имал много прекрасни приятели, които били художници. Мод попита:
– И дами, които са художнички и ваши приятелки, така ли?
– Разбира се – отвърна той. – Защото мисля, че... – поклати глава, – е, моите схващания са особени и не се нравят на всеки. Ето тази линия – опитайте се да я нарисувате с малко повече увереност.
Приближи се до нея и сложи ръката си върху нейната. Тя обърна лице към него и попита:
– Няма ли да ми кажете какво мислите? Можете да говорите направо. Аз не съм дете, мистър Ривърс!
– Така е – отвърна тихо той и се взря в очите ѝ. А после се сепна и продължи: – В крайна сметка моето мнение е доста скромно. То засяга вас – вашия пол, и въпроси, свързани със сътворението. Има нещо, мис Лили, което според мен вашият пол трябва да притежава.
Тя преглътна и попита: – Какво е то, мистър Ривърс?
– Ами, свободата – кротко отвърна той – на моя пол.
Тя седеше неподвижно, а после се размърда. Столът ѝ изскърца, звукът като че ли я стресна и тя издърпа ръката си. Вдигна очи към огледалото, видя, че я гледам, и се изчерви; тогава Господина също вдигна очи и ги задържа върху нея, от което тя се изчерви още по-силно и сведе поглед. Той насочи погледа си към мен, а после отново към нея. Вдигна ръце към бакенбардите си и ги приглади.
Тя доближи четката до картината с плода и извика: – Ох!
Боята потече като сълза. Господина каза, че не трябва да се ядосва и че я е накарал да работи доста дълго. Приближи се до масата, взе крушата и я избърса. Мод държеше малко джобно ножче при четките и графитите; той го отвори и разряза крушата на три мокри резена. Даде един на нея, задържа един за себе си, изтръска последния от сока и ми го донесе.
– Почти е узряла, мисля – каза и намигна.
Приближи своя резен до устата си и го изяде на два пъти.
Крушата остави капки от мътен сок върху брадата му. Той си облиза замислено пръстите, аз също си облизах своите. Мод за първи път остави ръкавиците ѝ да се изцапат – седеше, допряла крушата до устната си, и отхапваше по малко от нея, а погледът ѝ беше мрачен.
Мислехме си за разни тайни. За истински и за фалшиви тайни. Тайните бяха прекалено много. Сега, когато се опитвам да си дам сметка кой какво знаеше, кой не знаеше нищо, кой знаеше всичко и кой беше мошеник, ми се налага да спра и да се откажа, защото ми се завива свят.
Най-накрая той каза, че тя би могла да се опита да рисува от натура. Веднага се досетих какво имаше предвид. Имаше предвид, че би могъл да я кара да излязат в парка, да я заведе до всички онези сенчести, уединени места и да нарече това обучение. Мисля, че и тя се досети.
– Смятате ли, че днес ще вали? – попита някак си притеснено; беше допряла лице до прозореца и се взираше в облаците. Беше краят на февруари и все още беше много студено, но така, както всеки в онази къща се напери, когато видя, че мистър Ривърс се е върнал, времето също сякаш се съвзе и стана по-приятно. Вятърът утихна и прозорците престанаха да хлопат. Небето вече беше седефено, а не сиво. Поляните позеленяха като билярдни маси.
Сутрин, докато се разхождахме с Мод, само ние двете, аз вървях до нея. Сега, естествено, тя вървеше с Господина: той ѝ подаваше ръката си и след престорено колебание тя я хващаше; според мен не ѝ беше трудно да я държи, понеже беше свикнала да държи моята. Вървеше доста сковано, но той умело намираше начин да я притегли към себе си. Навеждаше се, за да може главата му да се доближи до нейната. Правеше се, че изтупва прахта от яката ѝ. В началото между тях имаше разстояние, но малко по малко то изчезваше – най-накрая ръкавът му започваше да се търка в нейния крак, а полата ѝ се усукваше около панталоните му. Виждах всичко това, защото вървях след тях. Носех чантата с боите и четките, дървения статив и столчето. Понякога те се отдалечаваха от мен и като че ли съвсем ме забравяха. Тогава Мод се сещаше, че съм зад тях, обръщаше се и казваше:
– Колко си добра, Сю! Нямаш нищо против разходката, нали? Мистър Ривърс смята, че има още само четвърт миля до мястото.
Мистър Ривърс непрекъснато смяташе така. Караше я да обикаля бавно из парка, твърдейки, че търси пейзажи, които тя да нарисува, но всъщност я държеше близо до себе си и ѝ говореше шепнешком, а аз трябваше да ги следвам с всичките им принадлежности.
Разбира се, те можеха да се разхождат, тъй като аз бях с тях. Трябваше да наблюдавам Господина и да се погрижа той да се държи прилично.
Наблюдавах го зорко. Наблюдавах и нея. Понякога тя хвърляше поглед към лицето му, но по-често очите ѝ бяха сведени към земята или се насочваха към някое цвете или листо, или пък към пърхаща птица, която беше привлякла вниманието ѝ. И докато тя правеше това, той се завърташе леко настрани, улавяше погледа ми и ми се усмихваше дяволито, когато обаче тя отново обръщаше очи към него, лицето му се изглаждаше.