Ако го бяхте видели, щяхте да се закълнете, че той я обича.
Ако я бяхте видели, щяхте да се закълнете, че тя го обича.
На нея обаче ѝ личеше, че се страхува от собственото си пърхащо сърце. Той нямаше как да пришпорва нещата. Никога не я докосваше, освен когато я оставяше да се облегне на него и когато направляваше ръката ѝ, докато тя рисуваше. Навеждаше се, за да я гледа как потапя четката в боите, дъхът му се сливаше с нейния, а косите им се оплитаха, но когато се приближаваше малко повече, тя се свиваше. Тя не си сваляше ръкавиците.
Най-сетне той откри онова място до реката и тя започна да рисува пейзажа, добавяйки все повече и повече тъмни тръстики всеки ден. Вечер седеше в гостната и четеше на него и на мистър Лили. После си лягаше неспокойна в леглото; понякога вземаше сироп за сън и от време на време трепереше в съня си.
Когато правеше така, аз слагах ръцете си върху нея и тя се отпускаше.
Успокоявах я заради Господина. Впоследствие той искаше от мен да я изнервям, но в момента я успокоявах, грижех се да бъде спретната, с много хубави дрехи. Поливах ѝ косата с оцет и я разресвах до блясък. Господина идваше във всекидневната ѝ, оглеждаше я и ѝ се покланяше. А когато каза: "Мис Лили, според мен с всеки изминал ден лицето ви става все по-мило!" аз бях сигурна, че говори искрено. Бях обаче сигурна също така, че го каза като комплимент не за нея, понеже тя не беше направила нищо, а за мен, понеже заслугата беше моя.
Мислех си разни такива неща. Той не можеше да говори открито, но си служеше умело с очите и с усмивката си, както вече споменах. И двамата чакахме да се появи възможност да поговорим насаме и тъкмо когато изглеждаше така, сякаш такава възможност никога няма да се появи, стана тъкмо обратното – Мод, с присъщата си наивност, ни я предостави.
Защото тя го видя една сутрин, много рано, от прозореца на стаята си. Застана до стъклото, допря глава до него и каза:
– Ето го мистър Ривърс, виж, разхожда се по поляната.
Отидох и застанах до нея, а той действително беше там, крачеше бавно по тревата и пушеше цигара. Слънцето, което все още беше съвсем ниско на хоризонта, правеше сянката му много дълга.
– Висок е, нали? – отвърнах, поглеждайки с крайчето на окото си към Мод. Тя кимна. От дъха ѝ стъклото се замъгли и тя го избърса. После извика: – Ох! – Сякаш той се беше препънал. – Ох! Мисля, че цигарата му загасна. Горкият мистър Ривърс!
Той изучаваше тъмния край на цигарата си и духаше, за да я разпали; после пъхна ръка в джоба на панталоните си – търсеше кибрит. Мод отново избърса с рязко движение стъклото на прозореца.
– А дали ще успее да я запали? – каза. – Дали има кибрит? О, едва ли! А и часовникът удари седем и половина преди двайсет минути. Скоро трябва да отиде при чичо ми. Не, няма кибрит, във всички тези джобове...
Погледна ме и започна да кърши ръце, сякаш сърцето ѝ щеше да се пръсне.
Отвърнах:
– Той няма да умре от това, мис.
– Горкият мистър Ривърс! – повтори тя. – Ох, Сю, ако си достатъчно бърза, можеш да му занесеш кибрит. Виж, прибира цигарата. Колко тъжен изглежда!
Ние нямахме кибрит. Маргарет го държеше в престилката си. Когато обясних на Мод, тя отвърна:
– Тогава му занеси свещ! Занеси му нещо! Вземи един въглен от камината! Ох, не можеш ли да побързаш? И в никакъв случай не му казвай, че аз съм те изпратила!
Можете ли да повярвате, че тя ме накара да направя това? Да се препъвам по стъпалата с маша с горящ въглен, за да може един мъж да изпуши сутрешната си цигара? Можете ли да повярвате, че го направих? Е, все пак бях прислужница и бях длъжна да се подчиня. Господина ме видя да се приближавам по тревата към него, забеляза какво нося и се засмя.
Казах:
– Е, добре. Тя ме изпрати с това нещо, за да си запалите цигарата с него. Давайте си вид, че се радвате, тъй като тя гледа. Ако искате обаче, можете да се престорите, че ви е безразлично.
Той не си помръдна главата, но вдигна очи към прозореца ѝ.
– Какво добро момиче е! – възкликна.
– Прекалено добра е за вас, убедена съм.
Той се усмихна. Но се усмихна така, както един господин би трябвало да се усмихва на прислужница, и лицето му стана любезно. Представих си как Мод гледа надолу и диша учестено върху стъклото. Той попита тихо:
– Добре ли вървят нещата за нас, Сю?
– Доста добре – отвърнах.