– Мислиш ли, че тя ме обича?
– Да. О, да.
Той извади сребърна табакера и повдигна една цигара.
– Но не ти го е казала, нали?
– Не е нужно да ми го казва.
Той се наведе над въглена.
– Тя вярва ли ти?
– Сигурно ми вярва. Няма на кого друг да вярва.
Той дръпна от цигарата, а после изпусна дима с въздишка. Димът оцвети в синьо студения въздух. Той заяви:
– Тя е наша.
Отстъпи леко назад, а после ми даде знак с очи; разбрах какво иска, пуснах въглена на поляната, а той се наведе, за да ми помогне да го вдигна.
– Нещо друго? – попита.
Разказах му шепнешком за сиропа за сън и за страховете ѝ от собствените ѝ сънища. Той слушаше усмихнат и през цялото време се мъчеше да вдигне с машата въглена; най-сетне успя, изправи се, сложи ръцете ми върху дръжката ѝ и ги стисна силно.
– Това за сиропа и за сънищата е добре – каза тихо. – Те ще ни помогнат по-нататък. Но знаеш ли засега какво трябва да правиш? Трябва да я наблюдаваш зорко. Трябва да я накараш да те обикне. Тя е нашият малък скъпоценен камък, Сю. Скоро ще я изтръгна от обкова ѝ и ще я превърна в пари. Дръж машата ето така – продължи той с нормален глас. Мистър Уей се беше приближил до входната врата на къщата, за да види защо е отворена. – Ето така, за да не падне въгленът и да изгори килимите на мис Лили...
Поклоних му се и той се отдалечи от мен, а после, докато мистър Уей излизаше навън, за да се поразтъпче, да погледне към слънцето, да бутне назад перуката си и да се почеше под нея, прошепна за последен път:
– Залагат за теб на Лант стрийт. Мисис Съксби заложи пет лири, че ще успееш. Поръча ми да те целуна вместо нея.
Сви устни за безмълвна целувка, пъхна цигарата между тях и отново издиша син дим. После се поклони. Косата му падна върху яката му. Той вдигна бялата си ръка, за да я прибере зад ухото.
Видях как мистър Уей го изгледа, застанал на стъпалото, така както гледаха лошите момчета в Бъроу, сякаш не беше съвсем сигурен какво най-много му се иска да направи: да му се присмее или да му изкара въздуха с юмрук. Изражението на Господина обаче продължаваше да бъде невинно. Той само повдигна лице към слънцето и се протегна, за да може Мод да го види по-добре от сенките в стаята си.
Оттогава тя всяка сутрин стоеше и го гледаше как се разхожда и пуши цигарата си. Стоеше до прозореца с лице, притиснато до стъклото, а стъклото оставяше червен кръг върху челото ѝ – идеален тъмночервен кръг върху бледото ѝ лице. Приличаше на петно върху бузата на момиче, което има треска. Струваше ми се, че петното става все по-тъмно и по-страшно с всеки изминал ден.
Сега тя наблюдаваше Господина, а аз наблюдавах двамата; и тримата очаквахме бурята да се разрази.
Мислех си, че това може да отнеме две седмици или три. Вече обаче бяха изминали две седмици и ние не бяхме стигнали доникъде. После изминаха още две и нямаше никаква промяна. Оказа се, че тя умее да чака, а в къщата всичко вървеше прекалено гладко. Тя изскачаше леко от собствения си улей, за да бъде по-близо до Господина, а той се измъкваше от своя, за да бъде по-близо до нея, което просто създаваше нови улеи, по които те можеха да се плъзгат.
На нас двамата с Господина ни беше необходимо целият този спектакъл да се срине. Необходимо ни беше тя да стане доверчива, за да мога да ѝ помогна да постигне онова, което иска. Но макар и да правех хиляди намеци – например какъв любезен господин е мистър Ривърс, колко е красив и възпитан, колко много го харесва чичо ѝ, колко много го харесва тя и колко много я харесва той и ако някоя дама въобще възнамеряваше да се омъжи, не мислеше ли тя самата, че джентълмен като мистър Ривърс би могъл да бъде най-подходящият за тази работа?, макар и да ѝ давах хиляди шансове да отвори сърцето си, тя не се възползва от нито един от тях. Времето отново се застуди, а после се затопли. Дойде март. После наближи април. До месец май всичките картини на мистър Лили щяха да бъдат подредени в албуми и Господина щеше да си замине. Тя обаче все още не бе казала нищо, а той се въздържаше да я притиска, понеже се боеше, че една погрешна стъпка би я изплашила.
Аз ставах неспокойна, докато чаках. И Господина ставаше неспокоен. Всички се бяхме изнервили като копои. Мод седеше и се въртеше часове наред, а когато часовникът биеше, се стряскаше, от което се стрясках и аз, а щом станеше време Господина да я извика, потреперваше и се мъчеше да долови стъпките му. После се чуваше почукването му и тя скачаше или изпищяваше, или пък изпускаше чашата си и я счупваше. През нощта лежеше сковано с отворени очи или се въртеше и говореше в съня си.
И всичко това от любов! Никога не бях виждала подобно нещо. Мислех си как би се развила подобна история в Бъроу.