Мислех си за всички неща, които едно момиче обикновено би направило, ако харесва някой мъж, за когото предполага, че също я харесва.
Мислех си как бих постъпила аз, ако някой мъж като Господина ме харесваше.
Мислех си, че вероятно трябва да я дръпна настрана и да ѝ кажа, така както едно момиче би казало на друго момиче.
После си мислех, че тя може би ще сметне, че съм груба. Което е малко странно на фона на онова, което се случи впоследствие.
Но първо се случи нещо друго. Бурята най-сетне се разрази. Спектакълът се срина и се оказа, че чакането си е струвало.
Тя му позволи да я целуне.
Не по устните, а на едно друго, общо взето, по-хубаво място.
Знам, защото видях.
Случи се до реката през първия ден от месец април. Бремето беше прекалено топло за тази част от годината. Слънцето грееше ярко в сивото небе и всичко разправяха, че ще има гръмотевична буря.
Тя беше облякла жакет и наметало върху роклята си, а времето беше горещо. Извика ме и ме накара да ѝ махна наметалото, а после и жакета. Седеше до картината с тръстиките, а Господина беше до нея, наблюдаваше и се усмихваше. Тя примигваше заради слънцето и от време на време вдигаше ръка към очите си. Ръкавиците ѝ бяха изцапани с боя, върху лицето ѝ също имаше боя.
Въздухът беше лепкав, топъл и тежък, но почвата беше студена: все още беше пропита с мраза на зимата и с влагата на реката. Тръстиките миришеха на гнило. Чуваше се някакъв звук, сякаш от железарска пила, за който Господина каза, че идвал от жабите. Имаше дългокраки паяци и буболечки. Имаше някакъв храст, обсипан със стегнати едри мъхести пъпки.
Седях зад храста, облегната на обърнатата с дъното нагоре лодка: Господина я беше занесъл там заради мен, на завет до стената. Лодката беше далече от него и от Мод – толкова далече, колкото беше посмял да я сложи. Пазех кошницата с питките от паяците. Това беше мое задължение, докато Мод рисуваше, а Господина я наблюдаваше усмихнат и понякога слагаше ръката си върху нейната.
Докато тя рисуваше, странното горещо слънце се спусна надолу, сивото небе започна да се обагря в червено, а въздухът стана още по-лепкав. И тогава съм заспала. Спях и сънувах Лант стрийт, сънувах мистър Ибс до мангала; той си изгори ръката и извика. Викът му ме събуди. Подскочих от лодката и за секунда не знаех къде се намирам. После се огледах.
Мод и Господина не се виждаха никъде. Столчето ѝ си беше на мястото, както и ужасната рисунка. Там бяха и четките – една беше паднала на земята, както и боите. Приближих се и вдигнах четката. Помислих си, че в крайна сметка е напълно в стила на Господина да я върне обратно в къщата и да ме остави да се прибера след тях, плувнала в пот, с всичките неща. Не можех обаче да си представя, че тя би тръгнала сама с него. Едва не се уплаших за нея. Едва не се почувствах като истинска прислужница, която се безпокои за господарката си.
А после чух гласа ѝ, който шепнеше. Повървях малко и ги видях.
Не бяха отишли далече, просто бяха продължили по брега, където реката завиваше покрай стената. Не ме чуха, когато стигнах до тях, нито се огледаха. Сигурно бяха вървели покрай тръстиките, а после вероятно той най-накрая беше говорил с нея. Беше говорил с нея за първи път без мен, за да не го чуя; чудех се какво ѝ беше казал, за да я накара да се облегне по този начин на него. Главата ѝ лежеше върху яката му. Полата ѝ се беше повдигнала отзад почти до коленете. Тя обаче държеше лицето си извърнато от неговото. Ръцете ѝ висяха до тялото ѝ като ръцете на кукла. Той движеше устата си по косата ѝ и шепнеше.
После, докато стоях и ги наблюдавах, вдигна едната от отпуснатите ѝ ръце, свали бавно ръкавицата от нея и целуна голата ѝ длан.
Знаех, че с това я е спечелил. Стори ми се, че той въздъхна. Стори ми се, че и тя въздъхна – видях я как се отпусна още повече върху него, а после потрепери. Полата ѝ се повдигна още по-нагоре и откри края на чорапите ѝ и белите ѝ бедра.
Въздухът беше лепкав като захарен сироп. Роклята ми се беше намокрила на местата, където ме стискаше. Железен крак би се изпотил, ако беше облечен с рокля в такъв ден. Мраморно око би се завъртяло в орбитата си, за да гледа, както правех аз. Не можех да откъсна поглед от тях. Неподвижността им – ръката ѝ, толкова бледа върху брадата му, ръкавицата ѝ, която все още бе запретната до кокалчетата, повдигнатата ѝ пола, сякаш ме беше омагьосала. Стърженето на жабите беше станало още по-силно. Реката се плъзгаше като език сред тръстиките. Докато ги наблюдавах, той наведе глава и отново я целуна нежно.