Би трябвало да се радвам, че го виждам да го прави. Но аз не се радвах, а си представях как бакенбардите му се търкат в дланта ѝ. Мислех си за гладките ѝ бели пръсти, за меките ѝ бели нокти – същата сутрин ги бях подрязала. Бях я облякла и я бях сресала. Бях я поддържала спретната и се бях грижила за външността ѝ заради този момент. Бях правила всички тези неща заради Господина. Сега обаче на фона на тъмния цвят на палтото и на косата му тя изглеждаше толкова тънка, толкова крехка, толкова бледа, че си помислих, че ще се счупи. Помислих си, че той би могъл да я погълне или да я нарани.
Обърнах се. Усещах много силно горещината на деня, лепкавостта на въздуха, зловонието на тръстиките. Обърнах се и тихо се промъкнах до мястото, където беше картината. След минута се чу гръмотевица, а след още една – шум от вееща се пола, а после Мод и Господина се показаха, забързани, иззад извивката на стената. Тя го беше хванала под ръка, ръкавиците ѝ бяха закопчани, погледът ѝ беше забит в земята.
Той беше сложил ръка върху пръстите ѝ, а главата му беше наведена. Щом ме зърна, погледът му стана многозначителен. Извика:
– Сю! Не искахме да те будим. Тръгнахме да се поразходим и се загубихме, докато се взирахме в реката. Светлината изчезна съвсем и според мен ще завали. Носиш ли палто за господарката си?
Не отговорих. Мод също мълчеше и гледаше в краката си. Сложих ѝ наметалото, а после взех рисунката и боите, столчето и кошницата и минах след нея и Господина през портата в стената обратно към къщата. Мистър Уей ни отвори вратата. Докато я затваряше, отново се чу гръмотевица. После дъждът започна да пада на големи, тъмни като петна капки.
– Точно навреме – каза тихо Господина, погледна към Мод и ѝ позволи да си освободи ръката.
Това беше ръката, която той беше целунал. Тя сигурно все още усещаше устните му върху нея, защото я видях как се извърна от него, а после я вдигна към гърдите си и я погали с пръсти.
5
Валя през цялата нощ. Образуваха се реки от вода, които потекоха под вратите на мазетата и заляха кухнята, пивоварната и килерите. Трябваше да приключим набързо с вечерята, за да могат мистър Уей и Чарлс да сложат чували върху пода. Стояхме с мисис Стайлс до един прозорец на задното стълбище и наблюдавахме подскачащите дъждовни капки и светкавиците. Тя разтриваше ръцете си и се взираше в небето.
– Горките моряци, които са в открито море – каза.
Качих се в стаите на Мод по-рано от обичайното; седях в мрака, а когато дойде, в първия миг тя не разбра, че съм там: постоя права и сложи ръце върху лицето си.
После отново проблесна светкавица, тя ме видя и подскочи.
– Тук ли си? – попита.
Очите ѝ изглеждаха големи. Преди да дойде, беше с чичо си и с Господина. Помислих си: "Сега ще ми каже" . Тя обаче стоеше и ме гледаше, а когато изтрещя гръмотевицата, се обърна и се отдалечи. Влязох с нея в спалнята ѝ. Докато я събличах, тя стоеше отпусната, както беше стояла в прегръдките на Господина, и държеше ръката, която той беше целунал, леко встрани от тялото си, сякаш я пазеше. После лежеше съвсем неподвижно в леглото, но от време на време повдигаше глава от възглавницата. Откъм един от таваните се долавяше равномерен звук от падащи капки. – Чуваш ли дъжда? – попита, а после продължи с по-тих глас: – Гръмотевиците заглъхват...
Мислех си за мазетата, които се пълнеха с вода. Мислех си за моряците, които бяха в открито море. Мислех си за Бъроу. От дъжда къщите в Лондон скърцат. Чудех се дали мисис Съксби лежи в леглото, докато влажната къща скърца около нея, и си мисли за мен.
"Три хиляди лири! О, боже!" беше възкликнала тя.
Мод отново повдигна глава и затаи дъх. Затворих очи. "Най-после", помислих си.
Но в крайна сметка тя не каза нищо.
Когато се събудих, дъждът беше спрял и къщата беше тиха. Мод лежеше бледа като мляко; пристигна закуската ѝ, но тя я бутна настрана и не пожела да я изяде. Говореше тихо, без да казва нищо съществено. Не изглеждаше, нито се държеше като влюбена. Надявах се обаче, че скоро ще каже нещо, от което да проличи, че е влюбена. Предположих, че чувствата ѝ са я замаяли.
Тя наблюдаваше, както винаги, Господина, докато той се разхождаше и пушеше, а после, когато той отиде при мистър Лили, каза, че тя самата искала да се поразходи. Слънцето беше слабо. Небето отново беше посивяло, а земята беше покрита с нещо, което приличаше на локви от разтопено олово. Въздухът беше толкова измит и свеж, че ми действаше потискащо. Отидохме обаче както обикновено до гората и до ледницата, а после до параклиса и до гробовете. Когато стигнахме до гроба на майка ѝ, тя седна до него и се взря в камъка. Беше потъмнял от дъжда. Тревата между гробовете беше рехава и смачкана. Две-три големи черни птици се разхождаха предпазливо около нас и търсеха червеи. Наблюдавах ги как кълват. После вероятно съм въздъхнала, защото Мод ме погледна и лицето ѝ, което дотогава беше строго от мръщенето, стана мило. Каза: