– Тъжна си, Сю.
Поклатих глава.
– Според мен си тъжна – повтори тя. – Аз съм виновна. Непрекъснато те водя на това самотно място, мислейки единствено за себе си. Но ти знаеш какво е да получаваш майчина обич, а после да я загубиш.
Извърнах очи.
– Всичко е наред – отвърнах. – Няма нищо.
Тя добави:
– Ти си смела...
Мислех си за майка си, която беше умряла, без да трепне, на бесилката, и изведнъж ми се прииска – дотогава не ми се беше случвало – да е била обикновено момиче, умряло по нормален начин. Сякаш Мод се досети какво мисля и тихо попита:
– И от какво, не се притесняваш, че те питам, нали? , от какво е умряла майка ти?
Помислих малко. Най-накрая отвърнах, че е глътнала карфица и се е задушила.
Аз наистина познавах една жена, която беше умряла по този начин. Мод ме погледна втренчено и сложи ръка на гърлото си. После погледна към гроба на майка си.
– Как би се чувствала – попита тихо, – ако ти ѝ беше дала карфицата?
Въпросът ми се стори странен, но аз, разбира се, вече бях свикнала тя да говори странни неща. Отговорих ѝ, че щях да се чувствам много засрамена и тъжна.
– Така ли? – попита тя. – Беше ми интересно да разбера. Защото моето раждане е убило майка ми. Чувствам се виновна за смъртта ѝ, така както бих се чувствала виновна, ако я бях наръгала със собствената си ръка!
Погледна странно пръстите си, по чиито върхове беше полепнала червена кал. Отвърнах:
– Това са глупости. Кой ви е накарал да мислите така? Този, който го е направил, би трябвало да съжалява.
– Никой не ме е накарал да мисля така – каза тя. – Сама си го помислих.
– Толкова по-зле, понеже вие сте умна и би трябвало да сте наясно. Нима може едно момиче да си попречи да бъде родено?
– Иска ми се някой да ме беше спрял! – отвърна тя. Почти извика, докато изричаше думите. Една от черните птици излетя между надгробните камъни и крилете ѝ зацепиха въздуха, сякаш някой изтупваше килим през някакъв прозорец. Обърнахме глави, за да я видим как лети, а когато отново погледнах към Мод, очите ѝ бяха пълни със сълзи.
Помислих си: "Защо трябва да плачеш? Ти си влюбена, влюбена си". Опитах се да ѝ го припомня.
– Мистър Ривърс – започнах. Тя чу името и се разтрепери.
– Погледни небето – каза ми бързо. Небето беше притъмняло. – Мисля, че отново ще има гръмотевици. Пак заваля, виж!
Затвори очи и остави дъжда да пада върху лицето ѝ, – само след миг вече не можех да различа дъждовните капки от сълзите. Приближих се до нея и я докоснах по ръката.
– Загърнете се с наметалото – отвърнах. Дъждът вече валеше силно на едри капки. Тя ме остави да ѝ сложа качулката и да я завържа, както би направило малко дете, – мисля, че ако не я бях дръпнала от гроба, щеше да остане там, докато подгизне цялата. Но аз я поведох и двете стигнахме, препъвайки се, до вратата на малкия параклис. Вратата беше заключена с ръждясала верига и катинар, но над нея имаше навес от изгнило дърво. Дъждът блъскаше по дървото и го караше да трепери. Подгъвите на полите ни бяха потъмнели от водата. Стояхме близо една до друга с рамене, опрени плътно до вратата на параклиса, а дъждовните капки падаха отвесно като стрели. Хиляда стрели и едно клето сърце. Тя каза:
– Мистър Ривърс ми предложи да се омъжа за него, Сю.
Изрече го с равен глас подобно на момиче, което разказва урок. Макар че бях чакала толкова дълго да чуя това, когато ѝ отговорих, думите ми прозвучаха също толкова мрачно, колкото и нейните. Отвърнах:
– О, мис Мод, много се радвам!
Между лицата ни падна една дъждовна капка.
– Наистина ли? – попита тя. Бузите ѝ бяха мокри, а косата ѝ беше полепнала по тях. – В такъв случай – продължи отчаяно – съжалявам. Защото му отказах. Как бих могла да се съглася? Чичо ми... чичо ми никога няма да ми разреши. Има още четири години, докато стана на двайсет и една. Как бих могла да помоля мистър Ривърс да чака толкова дълго?
Ние, разбира се, се бяхме досетили, че тя ще си помисли това. Надявахме се да стане така, понеже, мислейки си го, щеше да бъде по-склонна да избяга и да се омъжи тайно. Попитах предпазливо:
– Сигурна ли сте за чичо си?
Тя кимна.
– Той не би се лишил от мен, докато все още има книги, които да бъдат четени и описвани, а тях винаги ще ги има! На всичко отгоре е горд. Знам, че мистър Ривърс е от добро семейство, но...