– Да му откажа ли? – попита бавно тя. – Да кажа "не"? – Изражението на лицето ѝ се промени. – И да гледам от прозореца как си заминава? Или може би когато той тръгва, аз ще съм в библиотеката на чичо си, където прозорците са затъмнени, и въобще няма да го видя, че си заминава? А после, а после... О, Сю, не мислиш ли, че после ще се чудя какъв би могъл да бъде животът ми? Смяташ ли, че някой друг мъж ще дойде на гости и ще ме желае поне наполовина толкова силно, колкото него? Какъв избор имам?
Погледът ѝ беше толкова втренчен и толкова празен, че аз се сепнах. Замълчах за миг и се взрях в дървената врата, до която бяхме застанали, в ръждясалата верига, която я държеше затворена, и в катинара. Катинарът е най-простата ключалка. Най-сложните са онези, с които търговците пазят стоката си. Те са дяволски трудни за разбиване. Знам го от мистър Ибс. Затворих очи и видях лицето му, а после и лицето на мисис Съксби. "Три хиляди лири!" Поех си дъх, погледнах отново към Мод. Отвърнах:
– Омъжете се за него, мис. Не чакайте чичо ви да ви разреши. Мистър Ривърс ви обича, а любовта и на мравката път прави. С времето ще започнете да го харесвате. А дотогава заминете с него тайно и правете всичко, което той ви казва.
За секунда тя изглеждаше нещастна, сякаш се беше надявала да чуе всичко друго, но не и това, но само за секунда. После лицето ѝ се проясни.
– Добре. Ще го направя. Но не мога да тръгна сама. Не бива да ме оставяш да замина с него съвсем сама. Трябва да дойдеш с мен. Кажи ми, че ще дойдеш. Кажи ми, че ще дойдеш и ще ми бъдеш прислужница в новия ми живот, в Лондон!
Отвърнах, че ще го направя. Тя се изсмя високо и нервно, а после, тъй като беше плакала и беше останала без сили, едва не ѝ се зави свят. Говореше за къщата, която ѝ бе обещал Господина, за модните дрехи в Лондон, които щях да ѝ помогна да избере, и за каретата, с която щеше да разполага. Каза, че ще ми купи красиви рокли. Каза, че повече няма да ме нарича своя прислужница, а компаньонка. Каза, че ще наеме прислужница и за мен.
– Защото ще съм много богата – заяви лековерно, – след като се омъжа, нали?
Потрепери, усмихна се и ме стисна за ръката, а после ме притегли към себе си и доближи главата си до моята. Бузата ѝ беше студена и гладка като перла. Косата ѝ блестеше от дъждовните капки. Мисля, че плачеше. Аз обаче не се отдръпнах, за да се опитам да разбера дали плаче. Не исках да види лицето ми. Мисля, че погледът ми беше ужасен.
През онзи следобед тя подреди рисунките си както обикновено, но четките и боите останаха сухи. Господина дойде във всекидневната ѝ, бързо се приближи и застана пред нея, сякаш копнееше да я дръпне към себе си, но не смееше. Назова я по име – не мис Лили, а Мод. Изрече името с тих, пламенен глас. Тя се разтрепери, поколеба се, а после кимна. Той въздъхна дълбоко, стисна я за ръката и падна на колене пред нея; помислих си, че малко пресилва нещата, а и тя сякаш изпитваше съмнение. Тя каза: – Не, не тук! – Хвърли бърз поглед към мен, а той, след като видя лицето ѝ, отвърна: – Можем да се държим съвсем свободно пред Сю, нали? Ти си ѝ казала? Тя знае всичко? – Обърна се към мен и поклати измъчено глава, сякаш очите го боляха, когато гледаше към всяко друго нещо, освен към нея. – Ах, Сю, ако някога си била приятелка на господарката си, бъди и сега нейна приятелка! Ако някога си гледала с умиление на глупава двойка влюбени, погледни с умиление и на нас!
Взря се в мен. Аз също се взрях в него.
– Тя обеща да ни помогне – каза Мод. – Но, мистър Ривърс...
– О, Мод – отвърна той. – Нима искаш да ме обидиш?
Тя наведе глава. Каза:
– Тогава ще те наричам Ричард.
– Така е по-добре.
Той все още беше коленичил с вдигнато лице. Тя докосна бузата му. Той наведе глава и целуна ръцете ѝ, а тя бързо ги дръпна. Каза:
– Сю ще ни помогне с всичко, което е по силите ѝ. Но ние трябва да бъдем внимателни, Ричард.
Той се усмихна и поклати глава. Отвърна:
– Като ме гледаш, смяташ ли, че няма да бъда внимателен?
– Изправи се и се отдалечи от нея. Каза: – Знаеш ли колко внимателен ще ме направи любовта? Ето, погледни ръцете ми. Да речем, че между тях е опъната паяжина. Тя е моят блян. А в средата ѝ има паяк с окраска на скъпоценен камък. Паякът си ти. Ще те нося ето така – толкова нежно, толкова внимателно, без никакво клатене, че няма да разбереш, че съм те взел на ръце.
Докато говореше, белите му длани бяха свити, а после се взря в пространството между тях, разпери пръсти и се засмя. Обърнах се настрани. Когато отново погледнах към нея, той беше хванал ръцете ѝ и ги държеше, без да ги стиска, до сърцето си. Тя като че ли беше малко по-спокойна. Седяха и си шепнеха.