Спомних си онова, което ми беше казала при гробовете, спомних си как си търкаше дланта. Помислих си: "Това не значеше нищо, вече го е забравила. Как да не го обича, след като е толкова красив и изглежда толкова мил?"
Казах си: "Разбира се, че го обича". Наблюдавах го как се навежда към нея, как я докосва и я кара да се изчервява. "Кой не би го обичал?"
После той вдигна глава и улови погледа ми и аз, макар и да беше много глупаво от моя страна, също се изчервих. Каза:
– Знаеш си задълженията, Сю. Ти имаш зорко око. Когато се наложи, с радост ще се възползваме от това. Но днес... няма ли нещо, което трябва да свършиш? – Посочи с поглед към вратата на спалнята на Мод. – Там те чака един шилинг, ако си намериш някакво занимание.
Бях готова да се изправя на крака. Бях готова да тръгна. До такава степен бях свикнала да играя ролята на прислужница. И тогава видях Мод. Цветът почти беше изчезнал от лицето ѝ. Тя попита:
– Ами ако Маргарет или някое от момичетата дойде до вратата?
– Защо да го правят? – отвърна Господина. – Но дори и да дойдат, какво ще чуят? Ще бъдем съвсем тихи. И те ще си отидат. – Усмихна ми се лукаво. – Бъди мила, Сю. Бъди мила с влюбените. Ти никога ли не си имала любовник?
Можеше спокойно да съм излязла, преди да го беше изрекъл. Веднага си помислих: "За какъв се смята? Може да се прави на лорд, но не е нищо повече от един мошеник. Носи фалшив пръстен и нито една от монетите му не беше истинска". Аз знаех повече за тайните на Мод от него. Аз спях до нея в леглото ѝ. Аз я накарах да ме обича като сестра, а той я накара да се страхува от него. Ако исках, можех да обърна нещата така, че да я настроя срещу него! Беше достатъчно, че в крайна сметка щеше да се ожени за нея. Беше достатъчно, че можеше да я целува, когато поиска. Нямаше да му позволя да я дърпа и да я изнервя. Рекох си: "Върви по дяволите, аз така или иначе ще си получа трите хиляди!".
Отвърнах:
– Няма да оставя мис Лили. На чичо ѝ няма да му хареса. А ако мисис Стайлс научи, ще си загубя работата.
Той ме погледна и се намръщи. Мод въобще не ме погледна, но аз знаех, че ми е признателна. Тя каза кротко:
– Всъщност, Ричард, не би трябвало да искаме прекалено много от Сю. Ще имаме достатъчно време да бъдем заедно, съвсем скоро... нали?
Той отговори, че според него тя имала право. Бяха близо до огъня; след малко аз седнах до прозореца, започнах да шия и ги оставих да се гледат на спокойствие. Чувах съскането на шепота му, дъха му, когато се смееше. Мод обаче мълчеше. А когато на тръгване той взе ръката ѝ и я притисна до устата си, тя толкова силно се разтрепери, че аз си спомних, че и преди съм я виждала да трепери, и се зачудих как съм могла да сбъркам треперенето с любов. След като вратата се затвори, тя застана пред огледалото, както правеше често, и започна да изучава лицето си. Постоя така една минута, а после се обърна. Пристъпи много бавно и тихо от огледалото до канапето, от канапето до стола, от стола до прозореца – мина, с две думи, през цялата стая, докато стигне до мен. Наведе се, за да погледне ръкоделието ми, а косата ѝ, която беше прибрана в кадифената мрежичка, се допря до моята.
– Шиеш хубаво – каза, макар и да не беше вярно, или поне не и в този случай. Шиех напрегнато и бодовете ми бяха криви.
После се изправи и замълча. Един-два пъти си пое дълбоко дъх. Помислих си, че има нещо, за което копнее да ме попита, но не смее. Най-накрая отново се отдалечи от мен.
И така, нашият капан, към който се бях отнесла толкова лекомислено и който бях заложила с толкова много труд, най-после беше готов и беше само въпрос на време да минем бързо покрай него и да опънем пружината. Господина беше нает да работи като секретар на мистър Лили до края на април и възнамеряваше да спази договора си... "За да не се налага старецът да ме глобява за нарушаването му, каза ми, смеейки се, както и за нарушаването на някои други правила." Планът му беше да си тръгне, както се очакваше от него, последната вечер от месеца, но вместо да вземе влака за Лондон, щеше да се навърта наоколо, а после да се върне в къщата посред нощ за мен и Мод. Трябваше да я отвлече, като се постарае да не го хванат, а после да се ожени за нея колкото е възможно по-бързо, преди чичо ѝ да разбере и да я отведе отново у дома. Беше измислил всичко. Не можеше да я откара с кон и каруца, защото нямаше как да мине покрай къщата на пазача. Възнамеряваше да я отведе с лодка по реката до някоя малка затънтена църква, където никой нямаше да знае, че е племенницата на мистър Лили.
За да се ожениш за някое момиче в която и да било църква, се изискваше да си живял в енорията най-малко петнайсет дни, но той уреди и това, както уреди всичко останало. Няколко дни след като Мод му беше обещала да се омъжи за него, той намери някакъв предлог, взе един кон и се отправи към Мейдънхед. Там извади специално разрешително за брак, в което пишеше, че не съществуват никакви законни причини, които да попречат на двамата да се оженят, а после се разходи из околността, за да намери подходяща църква. Откри я в някакво село, което беше толкова малко и толкова запустяло, че нямаше име – или поне така ни каза той. Каза, че викарият бил пияница. Непосредствено до църквата имало една къща, собственост на някаква вдовица, която отглеждала прасета с черни зурли. За две лири тя щяла му даде стая и да се закълне пред всеки, че той живее в нея от един месец.