Такива жени биха направили всичко за джентълмен като него. Онази нощ той се върна в Брайър доволен като невестулка и по-красив от всякога; дойде във всекидневната на Мод, седна и ни разказа шепнешком за всичко, което беше уредил.
Когато свърши, лицето на Мод беше пребледняло. Тя беше престанала да се храни и лицето ѝ беше изтъняло, а около очите ѝ имаше тъмни кръгове. Доближи ръцете си една до друга.
– Три седмици – каза.
Мислех си, че знам какво има предвид. Оставаха три седмици, през които трябваше да се насили да го приеме. Видях я как брои дните в главата си и мисли.
Мислеше си какво щеше да се случи, когато те свършеха.
Защото тя така и не се научи да го обича. Не свикна с целувките му, нито с докосването на ръката му до своята. Все още се отдръпваше, злочеста и уплашена, а после събираше кураж да се обърне към него и да му позволи да я притегли към себе си и да докосне косата и лицето ѝ. В началото предположих, че той я смята за умствено недоразвита. После обаче реших, че му харесва да е глупава. Държеше се мило с нея, но с времето ставаше все по-настоятелен и накрая, когато тя започна да се притеснява и да се чувства объркана, каза:
– Ох, сега вече си жестока. Мисля, че целта ти е да се възползваш от любовта ми.
– Въобще не е така – отвърна тя. – Как можа да кажеш подобно нещо?
– Не мисля, че ме обичаш истински.
– Не те обичам ли?
– Не го показваш. Може би... – и той погледна лукаво, за да улови погледа ми – може би има някой друг, когото харесваш?
Тогава тя му позволи да я целуне, сякаш за да докаже, че няма друг. Беше скована или отпусната като кукла. Понякога беше готова да се разплаче. В такива случаи той я успокояваше. Говореше ѝ, че е звяр, че не я заслужава и че трябва да се откаже от нея, за да ѝ даде възможност да си намери по-добър любовник; тогава тя му позволяваше да я целуне. От студеното си място до прозореца аз чувах как устните им се срещат.
Чувах как ръката му пълзи по полата ѝ. Понякога поглеждах, просто за да бъда сигурна, че не я е изплашил прекалено много. Не знаех обаче кое е по-лошо – да виждам непроницаемото ѝ лице, бледите ѝ устни, устата ѝ, допряна до брадата му, или да срещам очите ѝ, в които сълзите напираха и започваха да капят.
– Защо не я оставите на мира? – попитах го веднъж, когато я бяха извикали, за да намери някаква книга за чичо си.
– Не виждате ли, че не ѝ е приятно да я притискате?
Той ме изгледа странно за секунда, а после повдигна вежди. – Не ѝ е приятно ли? – отвърна. – Тя копнее за това.
– Тя се бои от вас.
– Бои се от себе си. Момичета като нея винаги се боят от себе си. Но колкото и да се смущават и колкото и да са целомъдрени, в крайна сметка искат едно и също нещо.
Замълча, а после се засмя. Смяташе шегата за цинична.
– Единственото нещо, което тя иска от вас, е да бъде отведена от Брайър – казах. – Не е наясно с другите неща.
– Всички казват, че не са наясно – отвърна той, прозявайки се. – В сърцето си, в мечтите си обаче са съвсем наясно. Получават го с млякото от гърдите на майките си. Не си ли я чула, когато е в леглото? Нима не се върти, нима не въздиша? Тя въздиша по мен. Трябва да слушаш по-внимателно. Трябва да дойда и да слушам заедно с теб. Да го направя ли? Да дойда ли в стаята ти довечера? Би могла да ме заведеш при нея. Бихме могли да я наблюдаваме, за да видим колко силно бие сърцето ѝ. Можеш да вдигнеш нощницата ѝ, да мога да го видя.
Знаех, че ме дразни. Никога не би рискувал да загуби всичко заради подобна лудория. Аз обаче чух думите му и си го представих как идва. Представих си как вдигам нощницата ѝ. Изчервих се и се обърнах с гръб към него. Заявих:
– Няма да намерите стаята ми.
– Разбира се, че ще я намеря. Имам плана на къщата – даде ми го момчето, което точи ножовете. Той е добро момче с бъбрива уста. – Отново се засмя, доста по-силно, и се протегна на стола. – Само си помисли колко ще е забавно! И с какво би могло да ѝ навреди това? Ще се прокрадна като мишка. Много ме бива да се прокрадвам. Иска ми се само да погледна. Или тя може да се събуди и да ме открие до себе си подобно на момичето от стихотворението.