– Ела тук, скъпо момиче – викаше ме тя. – Дай да те погледна. – Слагаше ръце на главата ми, галеше ме с палци по бузите и се взираше замислено в лицето ми. – Виждам я в тебе – казваше. – Гледа ме така, както ме гледаше през оная нощ. Мисли си, че ще се върне и ще те направи богата. Как би могла да знае? Бедното момиче, тя никога няма да се върне! Ще дойде обаче време, когато ти ще бъдеш богата. Ти ще забогатееш, Сю, а и ние покрай теб...
Така казваше тя, много пъти. Винаги когато мърмореше или въздишаше, винаги когато се изправяше, след като се беше надвесила над някоя люлка, разтривайки болния си гръб, взираше се в мен, а погледът ѝ се проясняваше и се изпълваше със задоволство.
"Сю обаче е тук, сякаш казваше. Сега ни е тежко. Сю е тук. Тя ще ни помогне да се оправим..." Оставях я да вярва, че ще стане така, но си мислех, че истината е друга. Веднъж бях чула, че е имала дете, много отдавна, което се беше родило мъртво. Предполагах, че сигурно виждаше неговото лице, докато се взираше толкова упорито в моето. Потръпвах от тази мисъл, защото е странно да смяташ, че те обичат не заради самата теб, а заради някого, когото не познаваш...
Тогава си мислех, че знам всичко за любовта. Смятах, че знам всичко за живота. Ако ме бяхте попитали как си представям, че ще продължа нататък, със сигурност щях да ви отговоря, че бих искала да отглеждам чужди деца. Навярно ми се е искало да се оженя за някой крадец или за прекупвач на крадени вещи. Имаше едно момче, когато бях на петнайсет, което открадна заради мен някаква фиба и ми каза, че иска да ме целуне. По-късно едно друго момче заставаше пред задната врата на къщата и нарочно подсвиркваше "Дъщерята на ключаря", за да ме накара да се изчервя. Мисис Съксби ги изгони и двамата. Беше загрижена за мен в това отношение, както и във всяко друго.
– За кого те пази? – питаха момчетата. – За принц Еди ли?
Мисля, че хората, които идваха на Лант стрийт, смятаха, че съм бавна.
Имам предвид, че бавно загрявам. Може и така да е било според разбиранията в Бъроу. На мен обаче ми се струваше, че съм достатъчно схватлива. Не е възможно да израснеш в къща, в която се върти такава търговия, без да имаш ясна представа кое какво е – с кое какво може да се направи и какво ще се получи накрая.
Следите ли мисълта ми?
Чакате да започна историята си. Навярно тогава и аз съм я чакала да започне. Тя обаче вече е била започнала, само че и аз като вас не съм знаела.
Ето кога си мисля, че започна тя в действителност.
През една зимна нощ, няколко седмици след Коледа, на която отпразнувах седемнайсетия си рожден ден. Беше тъмна нощ, сурова нощ, изпълнена с мъгла, която по-скоро беше дъжд, и с дъжд, който по-скоро беше сняг. Тъмните нощи са благодат за крадците и за прекупвачите на плячка; тъмните нощи през зимата са най-хубавите нощи, защото тогава обикновените хора не напускат домовете си, а богаташите са далече на село и величествените лондонски къщи са празни и плачат да бъдат разбити. През такива нощи се сдобивахме с богата плячка и печалбите на мистър Ибс бяха най-големи. Студът кара крадците да се спазаряват много бързо.
На Лант стрийт студът не се усещаше много силно, защото освен обичайната камина в кухнята гореше и мангалът на мистър Ибс. Той постоянно подклаждаше огъня в него, защото никога не се знаеше дали няма да се появи нещо, което да се нуждае от преправяне или претопяване. През тази нощ до мангала бяха застанали три-четири момчета, които извличаха златото от лирите. Мисис Съксби седеше до тях на огромния си стол, а до нея имаше люлка с няколко бебета. В стаята бяха и едно момче и едно момиче, които тогава живееха у нас – Джон Врум и Дейнти Уорън.
Джон беше слабо, мургаво, заядливо момче на около четиринайсет години. Ядеше непрекъснато. Мисля, че имаше глисти. Тази нощ той белеше фъстъци и хвърляше шлюпките на пода.
Мисис Съксби го видя.
– Би ли се държал прилично? – каза. – Правиш боклук и Сю ще трябва да го почисти.
Джон отвърна:
– Бедната Сю, направо ми се къса сърцето.
Той изобщо не ме харесваше. Мисля, че ми завиждаше. И той като мен беше дошъл в къщата като бебе. Неговата майка също беше умряла и го беше оставила сираче. Той обаче беше толкова своенравно дете, че никой не искаше да отърве мисис Съксби от грижите за него. Тя го гледа до четири-петгодишна възраст, а после го даде в сиропиталище, но дори и тогава ѝ беше дяволски трудно да се освободи от него, защото той непрекъснато бягаше оттам – отваряхме вратата на работилницата и го намирахме заспал на стъпалото. Най-накрая тя уреди да го вземе капитанът на един кораб и той стигна чак до Китай. Когато се върна в Бъроу, имаше пари, с които да се фука. Парите му стигнаха за един месец. Сега живееше на Лант стрийт, вършеше разни неща за мистър Ибс и въртеше далавери на дребно, а Дейнти му помагаше.