Знаех много стихотворения. Всичките бяха за крадци, изтръгнати от войниците от прегръдките на своите любими, а едно беше за някаква котка, потопена в кладенец. Не знаех обаче стихотворението, за което говореше той, и се ядосах.
– Оставете я на мира – казах. Той вероятно долови нещо в гласа ми. Изгледа ме и тонът му омекна.
– О, Съки – отвърна, – ти да не си започнала да страдаш от скрупули? Да не би да си се научила на любезни обноски, омагьосана от благородниците? Кой би помислил, че толкова много ще ти хареса да прислужваш на дами, като се има предвид какви са приятелите и домът ти! Какво биха казали мисис Съксби, Дейнти и Джони, ако можеха да видят как се изчервяваш?
– Биха казали, че имам добро сърце! – избухнах. – Може би наистина имам добро сърце. Какво лошо има в това?
– По дяволите! – отвърна той, избухвайки на свой ред. – Каква полза имаш от доброто си сърце? Какво полза има от доброто си сърце момиче като Дейнти? Никаква, освен че то може да я убие. – Той посочи с глава към вратата, през която Мод беше излязла, за да отиде при чичо си. – Нима смяташ, че тя иска от теб да се притесняваш? Тя иска от теб да държиш връзките на корсетите ѝ, гребена, нощното гърне. Погледни се, за бога! – Бях се обърнала, бях вдигнала шала ѝ и бях започнала да го сгъвам. Той го издърпа от ръцете ми. – Кога стана толкова хрисима, толкова порядъчна? Какво си въобразяваш, че ѝ дължиш? Чуй ме. Познавам близките ти. И аз съм като тях. Не ми говори така, сякаш тя те държи в Брайър от любезност или сякаш си света вода ненапита! Твоето и нейното сърце са еднакви в края на краищата: те са като моето, като всяко едно сърце. Нищо друго не прилича толкова много на уредите, които слагат на тръбите за газ, колкото сърцата: те се съживяват и започват да помпат, след като пуснеш в тях пари. Мисис Съксби би трябвало да те е научила на това.
– Мисис Съксби ме е научила на много неща – отвърнах, – но не и на това, което казвате в момента.
– Мисис Съксби много те пазеше – заяви той. – Прекалено много. Момчетата от Бъроу са прави, като казват, че си бавна. Тя те пазеше прекалено много и прекалено дълго. Ето така. – Той сви ръката си в юмрук.
– О, вървете на майната си! – отвърнах.
След като чу последните ми думи, бузите му под бакенбардите почервеняха и аз си помислих, че ще стане и ще ме удари. Но той само се наведе напред, така както беше седнал, и се пресегна, за да хване облегалката на стола ми. Прошепна:
– Ако още веднъж те видя да избухваш, ще те захвърля, Сю, без да ми мигне окото. Разбра ли ме? Вече съм постигнал достатъчно, за да мина и без теб, ако се наложи. Тя ще направи всичко, което ѝ кажа. И какво би станало, ако, да речем, старата ми бавачка в Лондон изведнъж се разболее и се наложи племенницата ѝ да се грижи за нея? Какво ще правиш тогава? Би ли искала отново да облечеш старата вълнена рокля и да се върнеш на Лант стрийт с празни ръце?
Извиках:
– Ще кажа на мистър Лили!
– Мислиш ли, че той ще те изтърпи в стаята си достатъчно дълго, за да те изслуша?
– Тогава ще кажа на Мод.
– Добре. И защо не ѝ кажеш също така, щом се каниш да поговориш с нея, че имам заострена опашка и двойни копита? Защото щях да ги имам, ако трябваше да изиграя престъпленията си на сцената. Никой обаче не очаква да срещне мъж като мен в реалния живот. Тя ще предпочете да не ти повярва. Не може да си позволи да ти повярва! Стигнала е дотам, че веднага трябва да се омъжи за мен, тъй като в противен случай ще бъде опропастена. Трябва да постъпи така, както аз казвам, или да остане тук и да не върши нищо през остатъка от живота си. Мислиш ли, че ще го направи?
Какво бих могла да му отговоря? Тя почти ми беше дала да разбера, че няма да го направи. Ето защо замълчах. Но от този миг нататък го намразих. Той поседя още малко с ръка върху стола ми и с очи, вперени в моите; после се чу потропването на пантофите на Мод по стъпалата и след секунда лицето ѝ се показа иззад врата. Тогава той естествено се облегна назад и изражението му се промени. Стана, аз също станах и направих отчаян опит да се поклоня. Той се приближи бързо до нея и я заведе до камината.
– Измръзнала си – каза.
Двамата застанаха пред лавицата на камината, но аз виждах лицата им в огледалото. Тя гледаше към въглените. Той се взираше в мен. После въздъхна и поклати омразната си глава.
– О, Сю, днес си ужасно неотстъпчива.