– Какво има? – попита тя.
Преглътнах, без да ѝ отговоря. Той каза:
– Бедната Сю, съвсем я изтощих. Дразних я, докато те нямаше.
– Дразнил си я? Как? – попита тя, като се усмихваше нацупено.
– Не ѝ позволявах да шие, понеже не говорех за нищо друго, освен за теб! Тя твърди, че има добро сърце. А всъщност няма никакво сърце. Казах ѝ, че очите ме болят от желание да те гледам, а тя ме посъветва да им сложа превръзка и да не излизам от стаята си. Казах ѝ, че ушите ми пищят от желание да чувам сладкия ти глас, а тя искаше да накара Маргарет да донесе рициново масло, за да си сложа няколко капки. Показах ѝ тази невинна бяла ръка, която копнее за целувките ти, а тя отвърна, че било най-добре да ... – Той замълча.
– Какво? – попита Мод.
– Да си я сложа в джоба.
Той се усмихна. Мод ме погледна подозрително.
– Горката ръка – каза най-накрая.
Той си вдигна ръката.
– Тя все още копнее за целувките ти – отвърна.
Тя се поколеба, а после я хвана, задържа я в двете си слаби ръце и докосна с устни пръстите и кокалчетата му.
– Не там – бързо каза той. – Не там, а тук.
Завъртя си китката и ѝ показа дланта си. Тя отново се поколеба, а после наведе глава към нея. Дланта му покри устата, носа и половината от лицето ѝ.
Той улови погледа ми и кимна. Обърнах се с гръб, за да не го гледам.
Защото той беше прав, да го вземат дяволите! Не по отношение на Мод, тъй като аз знаех, каквото и да говореше той за сърцата и за тръбите за газ, че тя е сладка и мила, че е всичко, което може да бъде наречено нежно, красиво и добро. Беше обаче прав по отношение на мен. Как бих могла да се върна в Брайър с празни ръце? От мен се очакваше да направя мисис Съксби богата. Как бих могла да се върна при нея, при мистър Ибс и при Джон и да заявя, че съм зарязала плана и съм позволила да ми се изплъзнат трите хиляди, понеже...
Понеже какво? Понеже чувствата ми са се оказали по-нежни, отколкото съм предполагала? Те биха си помислили, че не са ми издържали нервите. Биха ми се изсмели в лицето! Знаеше се с какво име се ползвам. Бях дъщеря на убийца. Хранех известни надежди. Нежните чувства не бяха част от тях. И как би могло да бъде другояче?
А пък и, да речем, че се откажех, как бих могла да спася Мод? Да речем, че се приберях вкъщи: Господина така или иначе щеше да се ожени за нея и да я вкара в лудницата. Или, да речем, че го накиснех. Щяха да го изгонят от Брайър, мистър Лили щеше да я държи още по-изкъсо и спокойно би могъл да я изпрати в лудницата. И в двата случая, струва ми се, шансовете ѝ не бяха големи.
Шансовете ѝ обаче бяха предопределени от много години. Тя приличаше на клонка в бурна река. Приличаше на мляко – прекалено бледа, прекалено чиста, прекалено обикновена. Беше създадена, за да бъде съсипана. Пък и там, откъдето идвах, никой нямаше добри шансове. И макар че тя щеше да свърши зле, нима и с мен трябваше да се случи същото?
Не смятах, че трябваше да стане така. И макар и да ми беше мъчно за нея, както вече споменах, не ми беше чак толкова мъчно, че да ми се иска да се опитам да я спася. Всъщност никога не си бях мислила да ѝ кажа истината, да ѝ разкрия какъв злодей е Господина – да направя каквото и да било, с което да проваля плана, с чиято помощ щяхме да станем богати. Оставих я да вярва, че той я обича и че е мил човек. Оставих я да си мисли, че е благороден. Наблюдавах я как се насилва да го харесва, като през цялото време знаех, че той иска да я отведе, да я измами, да спи с нея и да я вкара в лудницата. Наблюдавах я как слабее. Наблюдавах я как все повече пребледнява и се смалява. Наблюдавах я как седи, как си държи с ръце главата и как прокарва върховете на пръстите си по болезненото си чело. Знаех, че ѝ се иска някой друг да бъде на нейното място, Брайър да бъде домът на някой друг човек, а не на чичо ѝ, Господина да бъде някой друг мъж, а не този, за когото трябваше да се омъжи, и се отвращавах, но оставах безучастна. Мислех си: "Нищо не може да се направи". Мислех си: "Не е моя работа" .
Случваше се обаче нещо странно. Колкото повече се опитвах да не мисля за нея и си казвах: "Тя не означава нищо за теб" , колкото по-силно се стараех да я изтръгна от сърцето си, толкова по-трайно се настаняваше тя в него. По цял ден седях или се разхождах с нея и бях толкова погълната от съдбата, към която я тласках, че не смеех да я докосна или да срещна погледа ѝ, а нощем лежах с гръб към нея, завита презглава, за да не чувам въздишките ѝ. През останалото време, докато беше при чичо си, я усещах, усещах я през стените на къщата, така както разправят, че някои слепи крадци усещали златото. Сякаш неусетно между нас се беше появило нещо, за което не си давах сметка, някаква нишка, която ни свързваше. Тази нишка ме теглеше към нея, където и да беше тя. Като че ли...