"Като че ли я обичаш" мислех си.
Това ме накара да се променя. Бях нервна и уплашена. Страхувах се, че ще ме погледне и ще разбере... или Господина ще разбере, или Маргарет, или мис Стайлс. Представях си, че слухът ще стигне до Лант стрийт, до Джон... мислех си най-вече за Джон. Мислех си за погледа му, за смеха му. "Какво съм направила?" представях си, че казвам. "Не съм направила нищо!" И всъщност не бях направила нищо. Както вече споменах, просто си мислех по този начин за нея, просто я усещах по този начин. Дори дрехите ѝ ми изглеждаха по различен начин, обувките и чорапите ѝ сякаш пазеха очертанията ѝ, топлината и миризмата ѝ – не ми се искаше да ги сгъвам и да ги изглаждам. Стаите ѝ изглеждаха по различен начин. Свикнах да обикалям из тях, както бях направила първия ден след пристигането си в Брайър, и да разглеждам нещата, които тя е вземала или докосвала. Кутийката със снимката на майка ѝ. Книгите ѝ. Дали в лудницата щеше да има книги за нея? Гребенът със заплетените в него косми. Дали щеше да има кой да подрежда косата ѝ? Огледалото ѝ. Заставах на мястото, на което обичаше да застава тя, близо до огъня, и изучавах лицето си, така както тя изучаваше своето. "Още десет дни, казвах си. Още десет дни и ще бъдеш богата!"
Докато си го мислех, понякога чувах как бие големият часовник на къщата и ме побиваха тръпки от мисълта, че изпълнението на нашия план се приближава с още един час, че челюстите на капана ни се затягат все повече и става все по-трудно да бъдат разтворени.
Тя, разбира се, също усещаше как часовете отминават, което я караше да се придържа към старите си навици – да се разхожда, да се храни, да лежи в леглото си, да върши всичко по-решително, по-прилежно, напомняйки все повече на кукла с навита пружина. Според мен го правеше за по-голяма сигурност или за да попречи на времето да върви прекалено бързо. Наблюдавах я, докато пиеше чай – вземаше чашата, оставяше я, отново я вземаше и отпиваше от нея, както би правила една машина, или докато шиеше с криви бодове, нервно и бързо, а после извръщах поглед. Мислех си за времето, когато сгъвах килима и танцувах полка с нея. Мислех си за деня, в който изгладих ръбчето на зъба ѝ. Спомних си как държах челюстта ѝ, влагата по езика ѝ. Тогава ми изглеждаше нещо съвсем нормално, но сега не можех да си представя, че ще доближа пръст до устата ѝ и това ще е нормално...
Тя отново започна да сънува. Започна да се буди объркана през нощта. Един-два пъти стана от леглото. Отворих очи и я видях, че се движи странно из стаята.
– Тук ли си? – попита, след като чу, че съм се размърдала, а после се върна, легна до мен и започна да трепери. Понякога протягаше ръце към мен. Когато обаче ме докоснеше, ги дърпаше. Понякога плачеше. Или пък задаваше странни въпроси.
– Истинска ли съм? Виждаш ли ме? Истинска ли съм?
– Заспивайте – казах ѝ една нощ. Беше една от последните нощи в къщата.
– Страх ме е да заспя – отвърна тя. – О, Сю, страх ме е...
Този път гласът ѝ въобще не беше хрипкав, а тих и ясен и толкова нещастен, че ме разбуди напълно и аз потърсих с очи лицето ѝ. Не го видях. Малката лампа, която цяла нощ светеше, може би се беше наклонила и абажурът закриваше светлина или бе изгаснала. Завесите бяха спуснати както винаги. Мисля, че беше между три и четири часът. Леглото беше тъмно, приличаше на сандък. Усетих дъха ѝ в тъмнината. Стигна до устата ми.
– Какво има? – попитах.
Тя отвърна:
– Сънувах... сънувах, че съм омъжена...
Обърнах глава към нея. После почувствах дъха ѝ върху ухото си. Прекалено силно, в тишината. Отново обърнах глава. Отвърнах:
– Скоро наистина ще бъдете омъжена.
– Така ли?
– Знаете, че е така. А сега заспивайте.
Но тя не заспиваше. Усещах я, че лежи неподвижно, но беше съвсем скована. Чувах ударите на сърцето ѝ. Най-накрая отново заговори, шепнейки:
– Сю...
– Какво има, мис?
Тя навлажни устните си.
– Мислиш ли, че съм добра? – попита.
Попита по начин, по който би попитало дете. Думите ѝ доста ме напрегнаха. Отново се обърнах и се взрях в тъмнината, за да се опитам да различа лицето ѝ.
– Дали сте добра ли, мис? – отвърнах, присвивайки очи.
– Ти си мислиш, че съм добра – промълви злочесто тя.
– Разбира се!
– Иска ми се да не си мислеше така. Иска ми се да не бях добра. Иска ми се ... иска ми се да бях умна.
"А на мен ми се иска да беше заспала" помислих си. Но не го казах. Онова, което казах, бе: – Умна ли? Та нима вие не сте умна? Момиче като вас, което е прочело всички онези книги на чичо си?