Тя не отговори. Просто лежеше скована както преди. Но сърцето ѝ биеше още по-силно – усещах го как препуска. Пое си дълбоко дъх. После го задържа. И проговори:
– Сю, иска ми се да ми кажеш...
"Да ми кажеш истината", реших си, че се кани да изрече; сърцето ми биеше силно като нейното и бях започнала да се изпотявам. Помислих си: "Тя знае. Досетила се е!" Едва не си казах: "Слава богу!".
Не беше обаче това. Въобще не беше това. Тя отново си пое дълбоко дъх и аз усетих, че събира сили да ме попита нещо ужасно. Трябваше да съм наясно какво е то, защото според мен тя от месец събираше сили да ме попита. Най-накрая думите изригнаха от нея.
– Иска ми се да ми кажеш – започна тя – какво трябва да прави една съпруга в първата брачна нощ!
Чух я и се изчервих. Навярно и тя се беше изчервила. Беше прекалено тъмно, за да видя.
Отвърнах: – Не знаете ли?
– Знам, че има... нещо.
– Но не знаете какво е то?
– Как бих могла да знам?
– Наистина ли, мис, сериозно ли говорите, че не знаете?
– Как бих могла да знам? – извика тя и повдигна глава от възглавницата. – Не виждаш ли, не виждаш ли? Прекалено съм невежа, за да знам дори в какво се състои невежеството ми! – Разтрепери се. После я усетих, че се успокои. – Мисля – продължи с равен, неестествен глас, – мисля, че ще ме целуне. Дали ще го направи?
Отново усетих дъха ѝ върху лицето си. Усетих думата "целуне". И отново се изчервих.
– Дали ще го направи? – попита отново тя.
– Да, мис.
Усетих я, че кимна.
– По бузата ли? Или по устата?
– По устата, бих казала.
– По устата. Естествено... – Вдигна ръце към лицето си. Най-после видях в тъмнината белотата на ръкавиците ѝ, чух как допря пръсти до устните си. Звукът изглеждаше по-силен, отколкото би трябвало да бъде. Леглото изглеждаше по-тясно и по-тъмно от всякога. Искаше ми се лампата да не беше изгаснала. Искаше ми се – мисля, че ми се случи единствено тогава, – часовникът да започне да бие. Около нас имаше само тишина, която беше изпълнена с дъха ѝ. Имаше само тъмнина, в която бяха бледите ѝ ръце. Светът сякаш се беше смалил или беше изчезнал.
– Какво друго – попита тя – ще иска да направи той?
Помислих си: "Кажи го бързо. Бързо ще е най-добре. Бързо и ясно". Пред нея обаче беше трудно човек да се изразява ясно.
– Той ще иска – отвърнах след малко – да ви прегърне.
Ръката ѝ застина. Мисля, че примигна. Мисля, че я чух да примигва. Каза:
– Имаш предвид да стои прав и да ме държи в прегръдките сили?
Каза го и аз изведнъж си представих как Господина я държи в прегръдките си. Видях ги как стоят прави – както понякога можеш да видиш през нощта в Бъроу как мъже и момичета стоят прави във входовете или облегнати на стените. Човек извръща очи. Опитах се да извърна очи, но естествено не можах, защото нямаше към какво да ги извърна, имаше само тъмнина. Умът ми изстреля фигури на фона ѝ, ярки като картини.
Усещах все по-силно, че тя чака. Отговорих нервно:
– Той няма да иска да стои прав. Не е удобно. Стоиш прав, когато няма къде да легнеш или когато бързаш. Един джентълмен би прегърнал съпругата си на някое канапе или легло. Най-добре би било на някое легло.
– В такова легло ли? – попита тя.
– Вероятно в такова. Макар че перушините според мен дяволски трудно ще се върнат обратно на мястото си, след като свършите!
Засмях се, но смехът ми беше прекалено силен. Мод трепна. После сякаш се намръщи.
– След като свършим – измърмори тя, сякаш се смути от думата. А после: – След като свършим какво? – попита. – Прегръдката ли?
– След като свършите онова нещо – отвърнах.
– Имаш предвид прегръдката, нали?
– След като свършите онова нещо – повторих. Обърнах се с гръб към нея, а после обратно. – Колко е тъмно! Къде е лампата? След като свършите онова нещо. Може ли да се изразя по-ясно?
– Мисля, че можеш, Сю. Говориш за легла и за перушини. Каква връзка имат те с мен? Говориш за онова нещо. Какво е то?
– Нещо, което произтича – отвърнах – от целувките и прегръдките в леглото. То е истинското нещо. Целувките само те карат да се задействаш. После то те завладява подобно на желанието да танцуваш, следвайки музиката. Никога ли не сте...
– Никога ли не съм какво?
– Няма значение – отвърнах. Продължавах да мърдам неспокойно в леглото. – Не трябва да се притеснявате. Ще бъде лесно. Като танцуването.
– Но танцуването не е лесно – заяви упорито тя. – Човек трябва да бъде научен да танцува. Както ти научи мен.
– Това е различно.
– Защо?