Видях това и вътрешностите ми отново се разтрепериха. Когато обаче тя вдигна очите си към моите, аз погледнах встрани.
Погледнах встрани! А тя не ме извика да отида при нея. Мълчеше. Наблюдаваше ме, докато се движех из стаята, но не каза нищо. Маргарет дойде и донесе жарава и вода. Стоях права и вадех дрехи от шкафа, докато тя беше коленичила пред камината, а лицето ми бе аленочервено. Мод не стана от леглото. После Маргарет излезе. Извадих рокля, фусти и чифт обувки. Приготвих водата.
– Ще дойдете ли – попитах, – за да мога да ви облека?
Тя дойде при мен. Застана права, вдигна бавно ръце и аз започнах да ѝ събличам нощницата. Бедрата ѝ бяха зачервени. Къдриците от косми между краката ѝ бяха тъмни. Върху гърдите ѝ имаше яркочервена следа, там, където я бях целувала прекалено силно.
Скрих мястото. Тя можеше да ме спре. Можеше да сложи ръцете си върху моите. В крайна сметка тя беше господарката! Но не направи нищо. Накарах я да дойде с мен до сребърното огледало над камината. Стоеше със сведени очи, докато решех и забождах с фуркети косата ѝ. Предполагам, че е усетила треперенето на пръстите ми върху лицето си, но си замълча. Чак когато почти бях приключила с косата ѝ, тя вдигна лице и улови погледа ми. Примигна и сякаш търсеше думите, с които да започне. Попита:
– Спала съм дълбоко. Нали?
– Да – отвърнах. Гласът ми трепереше. – Никакви сънища.
– Никакви сънища – повтори тя – освен един. Но беше хубав. Мисля, мисля, че и ти присъстваше в него, Сю...
Не откъсваше очи от моите, като че ли чакаше. Видях как кръвта пулсира в гърлото ѝ. Моята пулсираше в такт с нейната, сърцето ми подскачаше в гърдите и си мисля, че ако я бях притеглила към себе си тогава, тя щеше да ме целуне. Ако бях казала: "Обичам те", тя щеше да ми отвърне със същите думи и всичко щеше да е различно. Можех да я спася. Можех да намеря начин – нямам представа какъв – да я предпазя от съдбата ѝ. Можехме да измамим Господина. Можех да избягам с нея на Лант стрийт...
Тогава обаче тя щеше да разбере колко съм подла. Помислих си да ѝ кажа истината и се разтреперих още по-силно. Не бях в състояние да го направя. Тя беше прекалено глупава. Беше прекалено добра. Само ако имаше едно петно върху себе си, някакво зрънце от злина в сърцето си... Нямаше обаче нищо. Само тази яркочервена следа. Беше останала от една-единствена целувка. Как би се справила тя в Бъроу?
А как бих се справила аз с нея до себе си в Бъроу?
Чух отново смеха на Джон. Мислех си за мисис Съксби. Мод наблюдаваше лицето ми. Сложих последния фуркет в косата ѝ, а после и кадифената мрежичка. Преглътнах и попитах:
– В съня ви ли? Не вярвам, мис. Не и аз. Предполагам, че по-скоро е бил мистър Ривърс. – Пристъпих до прозореца.
– Погледнете, той вече е там! Почти си е изпушил цигарата. Ако не побързате, ще го изпуснете!
И двете се чувствахме неловко през целия ден. Вървяхме, но на разстояние една от друга. Тя понечи да хване ръката ми, но аз се отдръпнах. А през нощта, след като я сложих в леглото и спуснах завесите, погледнах в празното пространство до нея и казах:
– Нощите вече са много топли, мис. Не смятате ли, че ще спите по-добре, ако сте сама?
Върнах се обратно в тясното си легло с чаршафите, които приличаха на точени кори. През цялата нощ я чувах как се върти и въздиша; аз самата също се въртях и въздишах. Усещах как нишката, която се беше появила между нас, тегли сърцето ми – толкова силно, че чак ми причинява болка. Сто пъти бях готова да стана и да вляза в стаята ѝ, сто пъти си помислих "Върви при нея. Защо чакаш? Върни се в леглото при нея!". Но всеки път си мислех какво щеше да стане, ако го направех. Знаех, че не бих могла да лежа до нея, без да ми се прииска да я докосна. Нямаше как да усещам дъха ѝ върху устата си, без да ми се прииска да я целуна. Не бих могла да я целуна, без да ми се прииска да я спася. Ето защо не направих нищо.
Не направих нищо и на следващата нощ, и на по-следващата, и не след дълго вече нямаше нощи: времето, което винаги вървеше толкова бавно, изведнъж се забърза и дойде краят на април, а тогава вече бе прекалено късно да променя каквото и да било.
6
Господина тръгна първи. Мистър Лили и Мод застанаха на вратата, за да го гледат, докато си заминава, а аз наблюдавах от прозореца на Мод. Тя се ръкува с него, а той ѝ се поклони. После двуколката го откара до гарата в Марлоу. Той седеше обърнат с лице към нас, със скръстени ръце и с килната назад шапка и поглеждаше ту към нея, ту към мен.