"Дяволът му неден!", помислих си.
Не ни даде никакъв знак. Нямаше нужда да го прави. Беше преговорил плановете си с нас и ние ги знаехме наизуст. Щеше да пропътува три мили с влака, а после да изчака. Ние трябваше да стоим във всекидневната на Мод до полунощ, а после да тръгнем. Щяхме да се срещнем край реката, когато часовникът удареше дванайсет и половина.
Денят премина като всички останали. Мод както обикновено отиде при чичо си, а аз обикалях бавно из стаите ѝ и разглеждах вещите ѝ, само че този път преценявах какво трябва да вземем със себе си. Седнахме да обядваме. Разходихме се в парка, стигнахме до ледницата, до гробовете и до реката. Правехме го за последен път, и все пак нещата изглеждаха същите. Ние обаче бяхме различни. Вървяхме, без да говорим. Понякога полите ни се докосваха, а веднъж и ръцете ни се доближиха и ние веднага се отдръпнахме като ужилени; не знам дали и тя като мен се беше изчервила, защото не я погледнах. Когато се върнахме в стаята ѝ, тя застана неподвижно като статуя. Само от време на време чувах въздишките ѝ. Седях с чинийка с оцет до масата ѝ с кутията, която беше пълна с брошки и пръстени, и лъсках камъните. Мислех си, че предпочитам да върша това, вместо да стоя със скръстени ръце. Веднъж тя се приближи и погледна. После се отдалечи, като си бършеше очите. Каза, че ѝ смъдели от оцета. Моите също смъдяха.
После дойде вечерта. Тя отиде да вечеря, аз също. Долу в кухнята всички бяха мрачни.
– Вече не е същото, след като мистър Ривърс си замина – изрекох.
Лицето на мисис Кейкбред беше тъмно като мълниеносен облак. Когато Маргарет изпусна една лъжица, тя я удари с черпака и Маргарет изпищя. А после, малко след като бяхме започнали да се храним, Чарлс избухна в плач на масата и трябваше да избяга от кухнята, за да си избърше сополите от брадичката.
– Понесе го много тежко – каза една от прислужниците.
– Много му се искаше да замине за Лондон и да работи при мистър Ривърс.
– Върни се веднага! – изкрещя мистър Уей и се изправи на крака, а пудрата му се разхвърча. – Момче на твойта възраст при такъв човек, аз бих се засрамил!
Чарлс обаче не се върна нито заради мистър Уей, нито заради когото и да било другиго. Той носеше закуската на Господина, лъскаше ботушите му, четкаше модните му палта. Отсега нататък щеше да продължи да точи ножове и да бърше чаши в най-тихата къща в Англия.
Седеше на стълбището разплакан и си удряше главата в парапета. Мистър Уей отиде при него и го наби. Чувахме плющенето на колана му върху гърба на Чарлс и скимтенето, което до голяма степен ни развали настроението по време на вечерята. Хранехме се мълчаливо, а когато свършихме и мистър Уей се върна, лицето му беше мораво, а перуката – наклонена на една страна; не отидох с него и с мисис Стайлс в килера ѝ за пудинга. Казах, че ме боли глава. Което не беше далече от истината. Мисис Стайлс ме изгледа от горе до долу, а после извърна очи.
– Имаш болнав вид, мис Смит – каза. – Сигурно си оставила здравето си в Лондон.
За мен обаче мнението ѝ нямаше никакво значение. Никога повече нямаше да я видя – нито пък мистър Уей, Маргарет или мисис Кейкбред.
Пожелах им лека нощ и се качих горе. Мод, разбира се, все още беше при чичо си. Преди да се върне, аз свърших всичко, за което се бяхме разбрали, и приготвих роклите, обувките и другите неща, които трябваше да вземем със себе си. Всичко беше нейно. Оставих кафявата си вълнена рокля. Не бях я обличала повече от месец. Сложих я на дъното на куфара си. Оставих и него. Можехме да носим само чанти. Мод намери две стари чанти, които бяха на майка ѝ. Кожата им беше побеляла от влагата. Върху тях имаше месингови букви, толкова големи, че дори и аз можех да ги разпозная: "М" и "Л", името на майка ѝ, което беше като нейното.
Застлах чантите отвътре с хартия и ги напълних догоре. В едната от тях, по-тежката, която аз щях да нося, сложих бижутата, които бях излъскала. Пъхнах ги в ленена торбичка, за да не се търкалят из чантата и да потъмнеят. Сложих при тях една от ръкавиците ѝ – бяла, от ярешка кожа, със седефени копчета. Беше я носила веднъж и смяташе, че я е загубила. Исках да я запазя, за да ми напомня за нея.
Мислех си, че сърцето ми ще се пръсне.
После тя се върна от чичо си. Кършеше ръце.
– Ох! – извика. – Как ме боли глава! Помислих си, че тази вечер той ще ме държи вечно!
Предположих, че ще се върне в това състояние и бях взела вино от мистър Уей, за да се ободри. Накарах я да седне и да пийне малко, после навлажних една носна кърпичка и ѝ разтрих челото. Виното оцвети кърпичката в розово, а главата ѝ, там, където бях натискала, почервеня. Лицето ѝ беше хладно под ръката ми. Клепачите ѝ потрепнаха. Когато се повдигнаха, аз се отдалечих от нея.