– Благодаря ти – тихо изрече тя, а погледът ѝ беше много мек.
Отпи още веднъж от виното, което беше хубаво. Аз изпих останалото и то премина през мен като пламък.
– А сега – казах – трябва да си смените дрехите. – Беше облечена за вечеря. Бях ѝ приготвила роклята, с която излизаше навън. – Трябва обаче да извадим обръча.
Защото нямаше как да е с кринолин. Без него късата ѝ рокля най-сетне стана дълга и тя изглеждаше още по-стройна. Беше отслабнала. Дадох ѝ да обуе чифт обувки, които бяха много солидни. После ѝ показах чантите. Тя ги пипна и поклати глава.
– Свършила си всичко – отвърна. – Никога нямаше да се сетя за всичките тези неща. Без теб нямаше да мога да направя нищо.
Взря се в очите ми с благодарност и тъга. Един господ знае как е изглеждало лицето ми. Обърнах се настрани. В къщата все още се чуваха скърцащи звуци, но после прислужниците се качиха горе и настъпи тишина. Отново долетя звънът на часовника, който удари девет и половина. Тя каза:
– Остават още три часа, докато той дойде.
Каза го бавно и трепна, така както преди време я бях чула да казва: "Три седмици".
Изгасихме лампата във всекидневната ѝ и застанахме до прозореца. Не можехме да видим реката, но се взирахме в стената на парка и си мислехме за водата отвъд нея – студена, винаги на разположение, чакаща като нас. Стояхме така цял час, като почти не си говорехме. Понякога тя потреперваше.
– Студено ли ви е? – попитах я. Не ѝ беше студено. Най-накрая чакането започна да изтощава даже и мен и аз започнах да се притеснявам. Мислех си, че може би не съм приготвила багажа както трябва. Мислех си, че може би съм забравила бельото или бижутата ѝ, или онази бяла ръкавица. Бях я прибрала, знаех го, но бях станала като Мод, неспокойна като бълха. Отидох в спалнята и ѝ отворих чантите, а нея я оставих до прозореца. Извадих всички рокли и бельото и отново ги прибрах. После, докато стягах едната от тях, ремъкът се скъса. Кожата беше толкова стара, че почти беше изгнила. Взех игла и заших здраво ремъка с големи неравни бодове. Лапнах конеца, за да го откъсна, и усетих вкус на сол.
Тогава чух, че вратата на Мод се отвори.
Сърцето ми подскочи. Прибрах чантите в сянката на леглото, за да не се виждат, и се заслушах. Не се чуваше нищо. Отидох до вратата на всекидневната и надникнах вътре. Завесите на прозорците не бяха спуснати и пропускаха лунната светлина, но стаята беше празна – Мод беше излязла.
Беше оставила вратата открехната. Приближих се на пръсти до нея и погледнах, присвивайки очи, към коридора. Стори ми се, че оттам долетя някакъв шум, различен от обичайното скърцане и тиктакане на къщата – навярно се отвори и затвори врата, някъде далече. Не бях обаче сигурна. Повиках я шепнешком: "Мис Мод!", но дори и шепотът звучеше силно в Брайър и аз замълчах, като напрегнах слух и се взрях в тъмнината, а после направих няколко крачки в коридора и отново се ослушах. Долепих ръцете си една до друга и ги притиснах силно – бях изнервена повече от всякога, а също и, признавам, бях доста ядосана, защото беше напълно в стила ѝ да изчезне в този късен час, без да има някаква причина и без да каже нищо.
Когато часовникът удари единайсет и половина, извиках отново и направих още няколко крачки в коридора. Тогава кракът ми се закачи в ръба на килима и аз едва не се спънах. Тя можеше да се ориентира и без свещ, понеже познаваше много добре тази къща, която на мен ми беше съвсем чужда. Не посмях да тръгна след нея. Ами ако завиех в тъмнината в неправилната посока? Може би щях да се загубя.
Ето защо продължих да чакам и броях минутите. Върнах се в спалнята и извадих чантите. После застанах до прозореца. Имаше пълнолуние, нощта беше светла. Виждаха се поляната пред къщата и стената, която се намираше в края ѝ и я отделяше от реката. Някъде там във водата беше Господина, който идваше насам, докато аз гледах. Колко ли дълго щеше да чака?
Най-сетне, когато вече бях плувнала в пот, часовникът удари дванайсет. Стоях и при всеки негов звън ме побиваха тръпки. Прозвуча и последният и остана само ехото. Помислих си: "Край".
Тогава чух тихото потропване на обувките ѝ; тя застана на вратата, лицето ѝ беше бледо в мрака, дишаше учестено като котка.
– Прости ми, Сю! – каза. – Ходих до библиотеката на чичо си. Исках да я видя за последен път. Трябваше обаче да го изчакам да заспи.
Тя потрепери. Представих си я бледа, крехка и притихнала, сама сред онези мрачни книги.
– Няма нищо – отвърнах. – Трябва обаче да побързаме. Хайде елате тук.