Подадох ѝ наметалото и закопчах своето. Тя се огледа, обхождайки с очи всичко, което изоставяше. Зъбите ѝ започнаха да тракат. Подадох ѝ по-леката чанта. После застанах пред нея и сложих пръста си на устата ѝ.
– А сега престанете да треперите – казах.
Нервността ми ме беше напуснала и изведнъж се почувствах спокойна. Мислех си за майка си, за всички онези тъмни и спящи къщи, покрай които сигурно се е промъквала, преди да я хванат. Лошата кръв закипя в мен като вино.
Слязохме по стълбището за прислугата. Бях минала предпазливо нагоре и надолу по него предишния ден, за да проверя дали няма стъпала, които скърцат много силно; сега я водех, като я държах за ръка и наблюдавах къде си стъпва. В началото на коридора, където бяха вратите към кухнята и килера на мисис Стайлс, я накарах да спре; изчакахме малко, ослушвайки се. Тя държеше ръката си в моята. По перваза бързо притича мишка; но освен нея нищо друго не се движеше и от никъде не се чуваха звуци. Подът беше постлан с груба пътека, която омекотяваше стъпките ни. Само полите ни шумоляха.
Вратата към двора беше заключена, но ключът беше в бравата; извадих го, преди да го превъртя, и го намазах с малко говежда лой, а после сложих лой и на резетата, с които се залостваше вратата в горния и долния край. Бях взела лойта от шкафа на мисис Кейкбред, което означаваше, че тя ще получи с шест пенса по-малко от чирака на месаря! Мод ме наблюдаваше с удивление, докато нанасях лойта. Казах тихо:
– Тук е лесно. Ако трябваше да излезем отпред, тогава щеше да е трудно.
После ѝ намигнах. Изпитах удовлетворение от добре свършената работа. В онзи момент наистина ми се искаше да е по-трудно. Облизах лойта от пръстите си, а после доближих рамо до вратата и я натиснах силно; ключът превъртя гладко и резетата се плъзнаха плавно в улеите си като бебета в люлка.
Въздухът навън беше студен и чист. Луната хвърляше огромни черни сенки. Бяхме ѝ признателни за тях. Отначало вървяхме покрай стените на къщата, където беше най-тъмно, като се придвижвахме бързо и безшумно към всяка от тях, а после притичахме през единия край на поляната до живите плетове и дърветата от другата ѝ страна. Тя отново ме хвана за ръката и аз ѝ показах накъде да тича. Само веднъж я усетих, че се поколеба, а после се обърнах и видях, че се взира в къщата със странно изражение – усмихваше се, макар че беше уплашена. Прозорците не светеха. Никой не гледаше през тях.
Къщата изглеждаше плоска като къща в някоя пиеса. Оставих я да постои близо минута, а после я дръпнах за ръката.
– А сега трябва да тръгвате – подканих я.
Тя извърна глава и повече не погледна назад. Стигнахме бързо до стената на парка, а после поехме покрай нея по една мокра и обрасла с гъста трева пътека. Храстите закачаха вълната на наметалата ни, а някакви животинки подскачаха или се шмугваха в тревата пред нас; имаше паяжини, тънки и лъскави като стъклени нишки, които трябваше да стъпкваме и да разкъсваме. Шумът изглеждаше ужасен. Все повече се задъхвахме. Бяхме вървели толкова дълго, че според мен бяхме подминали портата към реката, но след време пътеката се открои по-ясно и арката изскочи пред нас, осветена ярко от луната. Мод ме изпревари и извади ключа. Минахме през портата и тя отново я заключи.
След като вече бяхме излезли от парка, започнах да дишам малко по-леко. Оставихме чантите на земята и постояхме неподвижно в тъмнината в сянката на стената. Луната осветяваше тръстиките на отсрещния бряг на реката и те изглеждаха като копия със страховити върхове. Повърхността на реката беше почти бяла. Единствените звуци идваха от течащата вода, от вика на някоя птица; от време на време се чуваше плясък на риба. Господина не се виждаше никъде. Бяхме дошли по-бързо, отколкото очаквахме. Ослушах се, но не чух нищо. Погледнах към небето, към всички звезди, които бяха на него.
Сякаш звездите бяха повече от обичайното. Погледнах към Мод. Тя беше скрила лицето си с наметалото, но ме видя, че се обръщам към нея, и посегна към ръката ми. Хвана я не за да ми даде възможност да я водя или за да я успокоя, а само за да я държи, тъй като беше моята ръка.
В небето една звезда се премести и ние отправихме очи към нея, за да я наблюдаваме.
– Това означава късмет – казах.
После се чу часовникът на Брайър. Удари дванайсет и половина – звънът долетя ясно през парка; предполагам, че чистият въздух го правеше по-остър. За миг ехото се носеше покрай ушите ни, а после през него проникна друг, по-тих звук – чухме го и пристъпихме встрани една от друга; звукът идваше от равномерното скърцане на греблата и от плъзгането на водата по дървото. Откъм завоя на сребристата река изплува тъмният силует на лодка. Видях как греблата се потопиха във водата и се показаха над нея, разцепвайки лунната светлина, която се пръскаше като разсипани монети, а после се повдигнаха високо и настъпи тишина. Лодката се плъзна към тръстиките, а после се разлюля и отново изскърца, докато Господина ставаше от седалката. Той не можеше да ни види, защото бяхме в сянката, която падаше от стената. Не можеше да ни види и тогава не аз пристъпих първа напред, а тя. Придвижи се сковано до мястото, където водата стигаше до брега, хвана навитото въже, което той хвърли, и го задържа, докато лодката застана неподвижно.