– Тихо! Тихо! – отвърнах. – Вече сте омъжена за него. Трябва да се промените. Вие сте съпруга. Трябва...
Замълчах. Тя вдигна глава. Под нас някой взе лампата и я изнесе от стаята. Стъпките на Господина изтропаха по тесните стълби. Чух го, че забави крачка, а после се поколеба пред вратата. Навярно се чудеше дали да почука, както правеше в Брайър. Най-после сложи бавно палеца си върху резето и влезе.
– Готова ли си? – попита.
Внесе студения нощен въздух със себе си. Не казах нищо нито на него, нито на нея. Не я погледнах в лицето. Отидох в стаята си и легнах върху леглото. Лежах в мрака с наметалото и роклята, а главата ми беше между възглавницата и сламеника; единственият звук, който чувах, когато се събуждах през нощта, беше пълзенето на животинките в сламата под бузата ми.
На сутринта Господина дойде в стаята ми. Беше по риза.
– Тя те вика, за да я облечеш – каза.
Той закуси на долния етаж. Бяха занесли на Мод поднос с една чиния. В чинията имаше яйца с бъбреци; тя не ги беше докоснала. Седеше съвсем неподвижно в креслото до прозореца; веднага разбрах как щеше да се чувства отсега нататък. Лицето ѝ беше гладко, но с тъмни кръгове около очите. Ръцете ѝ бяха голи. Жълтият пръстен блестеше. Погледна ме така, както поглеждаше към всяко нещо – към чинията с яйцата, към гледката през прозореца, към роклята, която вдигнах, за да ѝ я облека през главата – с мек, странен, отнесен поглед; когато я попитах за нещо дребно, тя ме слушаше и чакаше, а после ми отговори, примигвайки, сякаш въпросът и отговорът, дори движенията на гърлото ѝ, които оформяха думите, бяха напълно неочаквани и необичайни за нея.
Облякох я и тя отново седна до прозореца. Ръцете ѝ бяха свити в китките, а пръстите – леко повдигнати, сякаш ако ги отпуснеше върху мекия плат на широката си пола, щеше да ги нарани.
Главата ѝ беше наклонена. Помислих си, че може би се ослушва, за да чуе звъна на камбаната в Брайър. Не спомена обаче абсолютно нищо за чичо си, за предишния си живот.
Взех гърнето и го изпразних в клозета зад къщата. В основата на стълбите до мен се приближи мисис Крийм. Носеше чаршаф, който беше преметнат през ръката ѝ. Каза:
– Мистър Ривърс казва, че бельото върху леглото трябва да се смени.
Сякаш ѝ се искаше да намигне. Аз не я гледах достатъчно дълго, аз да ѝ дам възможност да го направи. Бях забравила за тази част. Тръгнах бавно по стълбите, а тя вървеше след мен, силно задъхана. Поклони се на Мод, а после се приближи до леглото и отметна одеялата. Там имаше няколко тъмни петна от кръв, които се бяха размазали. Тя стоеше и се взираше в тях, а после улови погледа ми, колкото да измърмори:
– Е, не мога да повярвам. В крайна сметка е било по любов! – Мод седеше и гледаше през прозореца. От стаята на долния етаж се чуваше скърцането на ножа на Господина по чинията. Мисис Крийм повдигна чаршафа, за да види дали кръвта не е изцапала дюшека; не беше го изцапала и тя остана доволна.
Помогнах ѝ да го смени и я изпратих до вратата. Тя се поклони още веднъж, срещайки странния, мек поглед на Мод.
– Преживява го тежко, а? – прошепна. – Май ѝ липсва майка ѝ?
Отначало си замълчах. После обаче се сетих за нашия заговор и за онова, което предстоеше да се случи. Помислих си тъжно, че би било по-добре да направя така, че то да се случи колкото е възможно по-скоро. Застанах на малката площадка до нея и затворих вратата. Отвърнах тихо:
– "Тежко" не е точната дума. Нещо не е наред с нея. Мистър Ривърс я обича безумно и не би понесъл да тръгнат клюки... доведе я в това тихо място с надеждата, че въздухът на село ще я успокои.
– Да я успокои ли? – попита тя. – Искате да кажете... Боже мой! Нали няма да се разбеснее... да превърти... и да запали къщата?
– Не, не – отвърнах. – Тя просто... просто не е наред с главата.
– Горката! – възкликна мисис Крийм. – Виждам я обаче, че непрекъснато е замислена. – Не се беше спазарила да приеме лудо момиче в къщата си. А после винаги когато носеше подноса, хвърляше по един кос поглед на Мод и бързо го оставяше, сякаш се страхуваше, че тя можеше да я ухапе.
– Тя не ме харесва – заяви Мод, след като няколко пъти я видя, че го прави. Преглътна и продължи: – Не така, както ти ме харесваш, нали?
– Как можа да ви хрумне подобно нещо! Защо да не ви харесва?
– Не знам – отвърна тихо тя и сведе поглед към ръцете си.
По-късно и Господина я чу да го казва и ме извика при себе си. – Това е добре – каза. – Ще бъде много добре, ако успеем да накараме мисис Крийм да се бои от Мод и Мод да се бои от мисис Крийм, без те да се усетят. Ще ни бъде от полза, когато дойде време да повикаме лекаря.