Той изчака една седмица, преди да го повика. Мислех си, че не съм имала по-лоша седмица през целия си живот. Беше обещал на Мод, че ще престоят в къщата само един ден, но на втората сутрин я погледна и възкликна:
– Колко си бледа, Мод! Според мен не си добре. Смятам, че трябва да останем тук още малко, докато силите ти се възвърнат.
– Да останем още малко ли? – попита тя. Гласът ѝ беше безжизнен. – Не можем ли да отидем в къщата ти в Лондон?
– Аз наистина смятам, че не си добре.
– Не съм добре ли? Напротив – много съм добре, може да попиташ Сю. Сю, няма ли да кажеш на мистър Ривърс, че съм добре?
Седеше и трепереше. Не ѝ отговорих.
– Само още ден-два – каза Господина. – Докато си отпочинеш. Докато се поуспокоиш. Може би ако лежиш повече...
Тя се разплака. Той застана до нея, от което тя започна да трепери и да плаче още по-силно. Каза:
– О, Мод, сърцето ми се къса, като те гледам! Ако смятах, че ще почувстваш облекчение, аз естествено щях веднага да те отведа в Лондон, щях да те занеса на ръце... нима мислиш, че не бих го направил? Погледни се обаче и ми кажи все още ли мислиш, че си добре.
– Не знам – отвърна тя. – Тук е толкова странно. Страх ме е, Ричард...
– А в Лондон няма ли да бъде по-странно? Няма ли да те е страх на онова място, което е толкова шумно, многолюдно и мрачно? О, не, трябва да останеш тук. Тук имаш мисис Крийм, която се грижи да не ти липсва нищо.
– Мисис Крийм ме мрази.
– Мрази ли те? О, Мод! Започваш да оглупяваш и на мен би ми било неприятно да си мисля подобно нещо за теб, на Сю също би ѝ било неприятно, нали, Сю? – Не отговорих. – Разбира се, че би ѝ било неприятно – продължи той, като не отделяше сините си очи от моите. Мод ме погледна, а после извърна поглед от мен. Господина хвана главата ѝ и я целуна по челото. – Хайде стига. Нека да не спорим повече. Ще останем още един ден, само още един ден, докато бледността изчезне от бузите ти и очите ти започнат да блестят както преди!
Каза същото и на следващия ден. На четвъртия ден беше рязък с нея – обвини я, че се държала така, сякаш искала да го разочарова, да го принуди да чака, след като той копнеел да я заведе в Челси като своя съпруга; на петия ден я взе в прегръдките си, едва не се разплака и ѝ каза, че я обича.
След това тя вече не питаше колко време ще останат. Руменината не се върна върху бузите ѝ. Очите ѝ все още бяха безжизнени. Господина накара мисис Крийм да ѝ приготвя укрепваща храна, а тя продължаваше да носи яйца, бъбреци, черен дроб, мазен бекон и кървавица. От месото в стаята миришеше на кисело. Мод не можеше да яде нито едно от тези неща. Изяждах ги вместо нея, защото някой трябваше да го прави. Ядях, а тя седеше до прозореца и гледаше навън, като въртеше пръстена върху пръста си, протягаше се или дърпаше кичур коса пред устата си.
Косата ѝ беше безжизнена като очите ѝ. Не ми позволяваше да я измия, даже и да я среша – оплакваше се, че не може да търпи гребена, като я дере по главата. Носеше същата рокля, с която беше пристигнала от Брайър; по подгъва ѝ имаше кал. Даде най-хубавата си рокля, която беше от коприна, на мен. Каза:
– Защо да си я слагам тук? Предпочитам да я виждам облечена на теб. По-добре да я носиш ти, вместо да стои в шкафа.
Пръстите ни се допряха под коприната. Трепнахме и отстъпихме встрани една от друга. След онази първа нощ тя повече не се опита да ме целуне.
Взех роклята. Тя ми помогна да преживея ужасните часове – седях и я отпусках в талията, а на нея, изглежда, ѝ беше приятно да ме гледа как я шия. След като свърших, я облякох и застанах пред нея; на лицето ѝ се появи странно изражение.
– Колко добре изглеждаш! – възкликна и кръвта нахлу в лицето ѝ. – Цветът ѝ кара очите и косата ти да изпъкват. Знаех си, че ще бъде така. Сега си истинска красавица, нали? А аз съм грозна, не смяташ ли?
Бях поискала от мисис Крийм едно малко огледало. Тя го взе с трепереща ръка, приближи се до мен и го вдигна пред своето и моето лице. Спомних си как ме облече навремето в стаята си и каза, че бихме могли да бъдем сестри, колко весела беше тогава и колко естествено и безгрижно се държеше. Харесваше ѝ да стои пред огледалото си и да се докарва, за Господина. А сега... видях го! Видях го в безумната дяволитост в погледа ѝ! Сега тя се радваше, че се е превърнала в грозно момиче. Според нея това означаваше, че той няма да я желае.
Бих могла поне веднъж да ѝ кажа, че той така или иначе ще я желае.
Не знаех какво ѝ е сторил. Не му говорех, освен ако не се налагаше. Правех всичко необходимо, но в някакъв дълбок, окаян унес, без да си позволявам да мисля и да чувствам; бях потисната почти колкото нея. А Господина, трябва да призная, също изглеждаше тревожен. Идваше само за да я целуне или да ѝ се скара, за малко всеки ден, а през останалото време седеше във всекидневната на мисис Крийм и палеше цигари – димът се просмукваше през пода и се смесваше с миризмата на месото, на нощното гърне и на чаршафите върху леглото. Един-два пъти излезе да язди. Опитваше се да научи нещо за мистър Лили, но беше чул само, че се носел слух за някаква необичайна суматоха в Брайър, но никой не знаел точно каква.