Това беше всичко, което можах да измисля. Той се усмихна и се поклони, но някак си снизходително. Доктор Грейвс си записа в бележника или се престори, че си записва: "Не обича яйца". Господина ги заведе до стаята на Мод. После се върна при мен.
– Нали ще почакаш, докато я прегледат? – попита.
Не отговорих. Той затвори вратата на стаята ми. Стените обаче бяха като от хартия: чух ги, че се движат, и долових буботенето на лекаря, докато задаваше въпросите си. След няколко минути долетя нейният глас, който се извисяваше и затихваше, докато сълзите ѝ капеха.
Лекарите не се задържаха дълго при нея. Предположих, че са разбрали всичко, което им е било нужно, от мен и от мисис Крийм. След като си заминаха, отидох при нея, а Господина стоеше зад стола ѝ и държеше бледата ѝ глава в ръцете си. Беше се навел, за да може да я гледа, и вероятно ѝ шепнеше и я дразнеше. Щом ме видя, се изправи и каза:
– Сю, погледни господарката си. Не смяташ ли, че очите ѝ блестят малко по-силно?
Те наистина блестяха от сълзите, които още напираха в тях, и бяха зачервени по крайчетата.
– Добре ли сте, мис? – попитах.
– Добре е – отвърна Господина. – Мисля, че компанията на приятелите ми я развесели. Мисля, че на тези мили хора, Кристи и Грейвс, им беше много приятно с нея, а, какво ще кажеш, Сю, нима една жена не би разцъфтяла, ако разбере, че е доставила удоволствие на някой мъж?
Тя извърна глава, повдигна ръка и дръпна немощно пръстите му, които я стискаха. Той подържа лицето ѝ още малко, а после се отдалечи от нея.
– Какъв глупак съм бил – каза ми. – Помолих мисис Ривърс да остане на това тихо място, за да укрепне, като си мислех, че тишината ще ѝ помогне. Сега разбирам, че тя се нуждае от оживлението на големия град. Грейвс и Кристи също го разбраха. Толкова са нетърпеливи да се присъединим към тях в Челси, че Кристи ще ни предостави каретата и кочияша си! Утре заминаваме. Какво ще кажеш, Мод?
Тя беше обърнала погледа си към прозореца. Вдигна глава към него и белите ѝ бузи леко порозовяха.
– Утре ли? – попита. – Толкова скоро?
Той кимна. – Утре потегляме. Към една огромна къща с красиви, тихи стаи и добри прислужници, която те очаква.
На следващия ден както обикновено тя отмести настрани закуската си, която се състоеше от яйца и месо, но даже и аз не можах да я изям. Облякох я, без да я гледам. Познавах всяка част от тялото ѝ. Тя продължаваше да носи старата рокля, която беше изкаляна, а аз бях облечена с красивата копринена рокля. Не ми позволи да я сменя дори и за пътуването, макар и да знаех, че ще я измачкам.
Възнамерявах да я нося, когато се върна в Бъроу. Не можех да повярвам, че отново ще бъда у дома с мисис Съксби още преди да се е стъмнило.
Приготвих чантите ѝ. Направих го бавно, като почти не усещах вещите, които докосвах. В едната сложих бельото ѝ, пантофите, сиропа за сън, боне, четка – тези неща тя трябваше да вземе със себе си в лудницата. В другата прибрах всичко останало. То беше за мен. Оставих настрани само онази бяла ръкавица, за която мисля, че споменах, и след като напълних чантите, я пъхнах грижливо в пазвата си, до сърцето си.
Каретата пристигна и ние бяхме готови. Мисис Крийм ни изпрати до вратата. Мод беше с воалетка. Помогнах ѝ да слезе по наклоненото стълбище, а тя ме стисна за ръката. Когато излязохме от къщата, ме стисна по-здраво. Не беше напускала стаята си повече от седмица. Трепна, когато видя небето и мрачната църква, и като че ли усети свежия въздух върху бузите си, даже през воалетката, като ръка, която я зашлеви.
Сложих пръстите си върху нейните.
– Господ да ви поживи, госпожо! – извика мисис Крийм, след като Господина ѝ плати. Тя стоеше и ни наблюдаваше. Момчето, което беше отвело коня през онази първа нощ, отново се появи, за да ни види на заминаване; дойдоха още едно-две момчета, за да зяпат – застанаха отстрани на каретата и започнаха да дърпат вратите, там, където един стар златен кръст беше замазан с черна боя. Кочияшът размаха камшика си към тях. Закрепихме чантите върху покрива на каретата, а после спуснахме стъпалата. Господина качи Мод в каретата, като издърпа пръстите ѝ от моите. Улови погледа ми.
– Хайде, хайде – каза с предупредителен тон. – Сега не е време за сантименталности.
Тя седна и си облегна главата назад, а той се настани до нея. Аз седнах срещу тях. Вратите бяха без дръжки, имаше само един ключ, подобен на ключ от каса; след като кочияшът затвори каретата, Господина заключи и прибра ключа в джоба си.
– Колко време ще пътуваме? – попита Мод.