Той отвърна:
– Един час.
Стори ми се повече от час. Стори ми се цял един живот. Денят беше топъл. Когато слънцето огряваше стъклата, в каретата ставаше много горещо, но прозорците не се отваряха, предполагам, за да не може лудият да изскочи навън. Най-после Господина дръпна една връв, за да затвори жалузите; седяхме, подскачайки в тъмнината, и мълчахме. След малко започна да ми прилошава. Видях, че главата на Мод се търкаляше върху тапицерията на седалката, но не можех да видя дали очите ѝ бяха отворени или затворени. Държеше ръцете си сключени на скута.
Господина обаче нервничеше – разхлабваше си яката, поглеждаше си часовника и си дърпаше маншетите. Два-три пъти извади носна кърпа и си избърса челото. Винаги когато каретата забавяше ход, той се навеждаше към прозореца, за да погледне през жалузите. После тя толкова много намали, че почти спря и започна да завива; той отново погледна навън, изправи гръб и си стегна вратовръзката.
– Почти пристигнахме – каза.
Мод обърна глава към него. Каретата отново забави ход. Дръпнах връвта, която движеше жалузите. Намирахме се пред каменна арка с желязна порта, от която започваше потънала в зеленина алея. Някакъв мъж отваряше портата. Каретата подскочи и ние потеглихме по алеята и стихнахме до къщата, която бе в края ѝ. Изглеждаше така, сякаш бяхме в Брайър, но къщата беше по-малка и по-спретната. Прозорците ѝ бяха с решетки. Наблюдавах Мод, за да видя какво ще направи.
Тя отметна воалетката си и се взря през прозореца с предишния си безжизнен поглед; стори ме се обаче, че зад тази безжизненост проблесна мисъл или се появи страх.
– Не се бой – каза Господина.
Това беше всичко, което каза. Не знам дали го каза на нея или на мен. Каретата направи още един завой и спря. Доктор Грейвс и доктор Кристи бяха там и ни чакаха, а зад тях беше застанала огромна пълна жена с навити до лактите ръкави и брезентова престилка върху роклята, която приличаше на престилка на месар. Доктор Кристи се приближи до каретата. И той като Господина имаше ключ и отключи отвън. Мод трепна от звука. Господина я прегърна. Доктор Кристи се поклони.
– Добър ден – каза. – Мистър Ривърс. Мис Смит. Мисис Ривърс, вие, разбира се, ме помните, нали?
Подаде ръка.
Подаде я на мен.
Последва секунда, струва ми се, на абсолютна тишина. Погледнах го, а той кимна. – Мисис Ривърс? – повтори. Господина се наведе и ме хвана за ръката. Отначало помислих, че иска да ме накара да остана на мястото си, но после осъзнах, че се опитва да ме вдигне от него. Лекарят хвана другата ми ръка. Изправиха ме на крака. Обувките ми се закачиха на стъпалата. Изкрещях:
– Чакайте! Какво правите? Какво...
– Не се съпротивлявайте, мисис Ривърс – отвърна лекарят. – Ние ще се погрижим за вас.
Махна с ръка и доктор Грейвс и жената се приближиха. Аз изкрещях:
– Не съм аз тази, която ви трябва! Какво правите? Мисис Ривърс? Аз съм Сюзан Смит! Господине! Господине, кажете им!
Доктор Кристи поклати глава.
– Още ли продължава с онази тъжна заблуда? – попита той Господина.
Господина кимна и не каза нищо, сякаш беше прекалено нещастен, за да говори. Надявам се, че е бил нещастен! Обърна се и взе едната от чантите – едната от чантите на майката на Мод. Доктор Кристи ме стисна по-здраво. – Хайде – подкани ме, – как е възможно да сте Сюзан Смит от Уелк стрийт в Мейфеър? Не знаете ли, че такова място не съществува? Знаете, разбира се. И ние ще ви накараме да си признаете, дори и това да ни отнеме една година. А сега престанете да се въртите, мисис Ривърс. Съсипвате красивата си рокля.
Бях се опитала да се отскубна от него. След като чух думите му, се отпуснах. Взрях се в копринения си ръкав и в собствената си ръка, която беше напълняла и беше станала гладка от редовното хранене, а после в чантата до краката ми с месинговите букви "М" и "А".
И в тази секунда най-сетне осъзнах мръсния номер, който ми беше погодил Господина.
Изревах:
– Проклета свиня! – Разплаках се и отново започнах да се въртя и да се дърпам към него. – Негодник! Ох!
Той беше застанал на входа на каретата и я беше наклонил. Лекарят ме стисна по-здраво и лицето му стана строго.
– В моята болница няма място за подобни думи, мисис Ривърс – заяви.
– Мръсник! – извиках. – Не разбирате ли какво е направил? Не виждате ли измамата? Не съм аз тази, която ви трябва, а ...
Продължавах да се дърпам, а той продължаваше да ме държи; погледнах покрай него към люлеещата се карета. Господина се беше отдръпнал назад и си беше покрил лицето с ръка. Зад него седеше Мод, а светлината, която проникваше през жалузите, образуваше решетка върху нея. Лицето ѝ беше слабо, а косата – безжизнена. Роклята ѝ беше износена и приличаше на рокля на прислужница. Очите ѝ бяха безумни, сълзите напираха в тях, но зад сълзите погледът ѝ беше твърд. Твърд като мрамор, твърд като месинг.