Твърд като перла и като песъчинките в нея.
Доктор Кристи забеляза, че я гледам.
– Защо сте се вторачили така? – попита. – Предполагам, че познавате собствената си прислужница?
Не можех да говоря. Тя обаче можеше. Каза с треперещ глас, който не беше нейният:
– Бедната ми господарка! Ох! Сърцето ми се къса.
Смятах я за гълъбче. Гълъбче – друг път. Тази кучка е знаела всичко. Знаела е всичко от самото начало.
ВТОРА ЧАСТ
7
Мисля, че съм съвсем наясно относно началото, което е първата ми грешка.
Представям си маса, хлъзгава от кръв. Кръвта е на майка ми. Има прекалено много кръв. Толкова много, че според мен тя тече като мастило. Мисля, че за да се запазят дъските под масата, жените са сложили порцеланови легени, ето защо тишината между виковете на майка ми е изпълнена, кап-кап! кап-кап! , с нещо, което би могло да бъде разминаващо се тиктакане на часовници. На фона на падащите капки се чуват слаби викове: писъците на лудите и ругатните на сестрите, понеже това е лудница. Майка ми е луда. Масата е с ремъци, които ѝ пречат да се хвърли на пода, в устата ѝ също има ремък, който разтваря челюстите ѝ, за да не си прехапе езика, а друг ремък държи краката ѝ разтворени, за да мога аз да се появя между тях. След като се раждам, ремъците остават на мястото си: жените се страхуват, че тя може да ме разкъса! Слагат ме на пазвата ѝ и устата ми намира гърдата ѝ. Суча, а къщата утихва около мен. Само кръвта продължава да тече, кап-кап! кап-кап! , и тупкането отброява първите няколко минути от моя живот и последните минути от нейния. Защото след малко часовниците забавят ход. Гърдите на майка ми се повдигат и се отпускат, после отново се повдигат и се отпускат завинаги.
Усещам и започвам да суча по-бързо. После жените ме откъсват от нея. А когато се разплаквам, ме удрят.
През първите десет години съм дъщеря на сестрите в къщата. Мисля си, че те ме обичат. В отделението има тигрова котка и аз си мисля, че ме държат, така както държат тази котка – като нещо, което да милват и да окичват с панделки. Нося тъмносива рокля като техните, престилка и таке; дават ми колан с връзка миниатюрни ключове и ме наричат "сестричка". Спя с всяка една поред в леглата им и ги следвам, докато изпълняват задълженията си в отделенията на лудницата. Къщата е голяма; предполагам, че на мен ми изглежда голяма, и е разделена на две части: в едната са жените, а в другата – мъжете. Виждам само жените. Нямам нищо против тях. Някои ме целуват и ме галят, така както правят сестрите. Някои докосват косата ми и плачат. Напомням им за собствените им дъщери. Други създават неприятности и на мен ми е разрешено да заставам пред тях и да ги удрям с дървена палка, направена специално за мен, докато сестрите най-накрая започват да се смеят и да казват, че никога не са виждали толкова забавно нещо.
По този начин се запознавам с основните принципи на реда и дисциплината и междувременно осъзнавам какво означава човек да е умопомрачен. Всичко това впоследствие ще ми е от полза.
Когато ставам достатъчно голяма, за да мога да разсъждавам разумно, ми дават златен пръстен, за който ме уведомяват, че е на баща ми, и снимка на някаква жена, която се оказва майка ми, и аз разбирам, че съм сираче, но тъй като никога не съм знаела какво е родителска обич или по-скоро съм изпитвала ласките на двайсет майки, не съм особено притеснена от новината. Мисля, че сестрите ме обличат и ме хранят заради самата мен. Аз съм дете с най-обикновени черти, но в този свят, в който липсват деца, минавам за красавица. Имам приятен и мелодичен глас и книгите ме привличат. Предполагам, че ще изживея дните си като сестра, която с удоволствие се заяжда с лудите.
На девет-десет години децата си мислят разни неща. Вече карам единайсетата си година, когато един ден старшата ме вика в сестринската стая. Представям си, че ще ме почерпи с нещо. Греша. Тя ме поздравява странно и избягва погледа ми. С нея има някакъв човек – някакъв господин, казва тя, но по онова време думата не ми говори нищо. Впоследствие ще започна постепенно да осъзнавам смисъла ѝ. – Ела по-близо – казва старшата. Господинът ни наблюдава. Облечен е в черен костюм и носи черни копринени ръкавици. Държи бастун с топка от слонова кост, на който се обляга, за да ме огледа по-добре. Косата му е черна и е започнала да побелява, бузите му са бледи като бузи на мъртвец, а очите му са скрити зад чифт тъмни очила. Едно нормално дете не би го погледнало, но аз не знам какво правят нормалните деца и не се страхувам от никого. Тръгвам и заставам пред него. Той разтваря устни, за да прокара език по тях. Езикът му е тъмен на върха.