– Дребна е – отбелязва той, – но въпреки всичко вдига достатъчно шум с краката си. Какъв е гласът ѝ?
Неговият глас е нисък, пресекващ, недоволен и прилича на сянка на треперещ човек.
– Кажи нещо на господина – подканя ме тихо старшата. – Кажи му как си.
– Много съм добре – отвръщам. Вероятно говоря прекалено силно, защото господинът се сепва.
– Стига – заявява той и вдига ръка. А после: – Надявам се, че можеш да шепнеш? Надявам се, че можеш да кимаш?
Кимвам.
– О, да.
– Надявам се, че можеш да мълчиш?
– Мога.
– Мълчи тогава. Така е по-добре. – Обръща се към старшата. – Виждам, че носи лика на майка си. Това е хубаво. Ще ѝ напомня за съдбата ѝ и може да ѝ попречи да я сподели. Не ми харесват обаче устните ѝ. Прекалено пълни са. Не обещават нищо добро. Както и гърбът ѝ, който е слаб и отпуснат. А какви са ѝ краката? Не искам момиче с дебели крака. Защо сте скрили краката ѝ под толкова дълга пола? Нима съм ви молил да го правите?
Старшата се изчервява.
– За жените е невинно забавление, сър, да я обличат с дрехи като тези, които се носят в къщата.
– Плащал съм ви, за да се забавляват сестрите, така ли?
Той прокарва бастуна по килима и си движи челюстите.
Отново се обръща към мен, но говори на нея. Пита:
– Чете ли добре? Пише ли хубаво? Хайде, дайте ѝ някакъв текст и я оставете да ми покаже.
Старшата ми подава отворена Библия. Прочитам откъс от нея, а господинът отново се сепва. – По-тихо! – извиква и аз започвам да шепна. После ме кара да препиша един абзац и ме наблюдава.
– Момичешки почерк – казва, след като свършвам, – пълен със серифи. – Въпреки всичко обаче по гласа му личи, че е доволен.
И аз съм доволна. Разбирам от думите му, че съм изпълнила листа с херувимчета. Впоследствие ще съжалявам, че не съм надраскала текста и не съм зацапала страницата. Красивите букви ме погубват. Господинът се обляга още повече на бастуна си и си накланя толкова силно главата, че успявам да видя над телената рамка на очилата безкръвните ръбове на клепачите му.
– Е, мис – продължава, – нали нямаш нищо против да дойдеш да живееш в моята къща? И недей да цупиш нахално устни! Би ли искала да дойдеш с мен и да се научиш да се държиш прилично и да пишеш с нормални букви?
По-добре да ме беше ударил.
– Въобще не бих искала – отвръщам веднага.
Старшата казва:
– Засрами се, Мод!
Господинът изсумтява.
– Вероятно – заявява – в крайна сметка има злополучния нрав на майка си. Но поне ходилата ѝ са изящни като нейните. Искаш ли да тропащ с крака, мис? Е, къщата ми е голяма. Ще ти намерим някоя стая, в която да тропаш далече от нежните ми уши, – там ще можеш да изпадаш в бяс – никой няма да ти обръща внимание; вероятно до такава степен няма да ти обръщаме внимание, че ще забравяме да те храним и накрая ще умреш. Как ти се струва, а?
Изправя се и си изтупва палтото, върху което няма прах. Дава напътствия на старшата, без да ме погледне. След като излиза, аз вземам Библията, от която съм чела, и я хвърлям на пода.
– Няма да отида! – извиквам. – Той не може да ме принуди!
Старшата ме притегля към себе си. Виждала съм я да удря с камшик лудите, когато стават неспокойни, но сега тя ме притиска към престилката си, плаче като момиче и ми обяснява мрачно какво ще е бъдещето ми в къщата на моя чичо.
Някои мъже наемат фермери, които да отглеждат телета вместо тях. Братът на майка ми е наел сестрите в лудницата, за да ме отгледат вместо него. Сега има намерение да ме отведе в дома си и да ме подготви за печене. Изведнъж трябва да се откажа от малката рокля, която носех в лудницата, от връзката с ключовете, от палката: изпраща икономката си с един комплект дрехи, за да ме облече по негов вкус. Тя ми донася боти, вълнени ръкавици и бежова рокля – отвратителна момичешка рокля, дълга до прасците и корава от кокалените пръчки, опънати от раменете до талията. Стяга здраво връзките, а когато започвам да недоволствам, ги стяга още по-здраво. Сестрите я гледат и въздишат. Когато идва време да ме отведе, те ме целуват и крият очите си. После една от тях бързо допира ножицата си до главата ми, за да отреже къдрица и да я носи в медальона си; след като я виждат, останалите грабват ножицата от нея или вземат ножове или своите ножици, дърпат и скубят, докато най-накрая косата ми започва да се къса от корените. Посягат към падащите кичури и се боричкат за тях като чайки – гласовете им събуждат лудите и те започват да крещят в задушните си стаи. Прислужницата на чичо ми бързо ме отвежда далеч от тях. Дошла е с карета с кочияш. Портата на лудницата се захлопва след нас.