– Хубаво място да отгледаш едно момиче! – възкликва прислужницата и прокарва носната си кърпа по устните си.
Не разговарям с нея. Тясната ми рокля ме прерязва и ме кара да дишам учестено, а ботите протриват глезените ми. Вълнените ръкавици ме бодат и най-накрая ги свалям от ръцете си. Тя ме наблюдава самодоволно.
– Характерът ти си го бива, а? – казва. Носи кошница с плетиво и пакет с храна. В него има хлебчета, пликче със сол и три бели яйца, твърдо сварени. Търкаля две от яйцата върху полата си, за да им счупи черупките. Отвътре яйцата са сиви, а жълтъкът е сух като прах. Никога няма да забравя миризмата му. Слага третото яйце на скута ми. Няма да го ям, но го оставям да подскача, докато най-накрая пада на пода на каретата и се изцапва. Жената започва да цъка, след като вижда какво съм направила. Изважда плетивото си, а после главата ѝ клюмва и тя заспива.
Седя сковано до нея, обзета от отчаяна ярост. Конят върви бавно, а пътуването изглежда дълго. От време на време минаваме през дървета. Тогава лицето ми се оглежда в стъклото, тъмно като кръв.
Не съм виждала никаква друга къща, освен лудницата, в която съм се родила. Свикнала съм със суровостта и самотата, с високите стени и капаците по прозорците. През този първи ден спокойствието в къщата на чичо ми ме смущава и ме плаши. Каретата спира пред някаква врата, която е разделена по средата на две високи изпъкнали крила: докато ги гледаме, те се отдръпват назад и сякаш потреперват. Мъжът, който ги отваря, носи тъмни копринени бричове и нещо, което ми прилича на напудрена шапка. – Това е мистър Уей, икономът на чичо ти – казва жената; лицето ѝ е до моето. Мистър Уей ме наблюдава известно време, а после поглежда към нея, предполагам, че тя му дава знак с очи. Кочияшът смъква стъпалата, за да слезем, но аз не му позволявам да ме хване за ръката; когато мистър Уей ми се покланя, си мисля, че го прави, за да ме дразни, защото съм виждала много пъти сестрите да се покланят на лудите жени, смеейки се. Вървя след него в тъмнината, която сякаш се разлива върху бежовата ми рокля. След като мъжът затваря вратата, тъмнината изведнъж става по-дълбока. Усещам ушите си пълни, като че ли в тях има вода или восък. Това е тишината, която чичо ми отглежда в къщата си, така както другите хора отглеждат лози или цъфтящи увивни растения.
Жената ме повежда по някакво стълбище, докато мистър Уей ни наблюдава. Стъпалата не са съвсем равни, а килимът на места е скъсан: новите ми боти ме правят тромава и аз падам.
– Стани, дете – казва ми тя и си слага ръката върху мен; не се отдръпвам. Изкачваме два реда стъпала. Колкото по-нагоре стигаме, толкова повече ме обзема страх, понеже къщата ми изглежда ужасна – таваните са високи, стените не са като гладките, голи стени на лудницата, а са запълнени с портрети, щитове и ръждясали саби, хора в рамки и ножници. Стълбището завива и стига до открит коридор, който обикаля около вестибюла; от всеки завой тръгват други коридори. От сенките в тях, бледи и скрити наполовина като нетърпеливи ларви в килийки на кошер, излизат прислужници, за да ме видят, докато се придвижвам из къщата.
Аз обаче не знам, че това са прислужници. Виждам престилките им и ги вземам за сестри. Мисля си, че в тъмните коридори има стаи, обитавани от тихи луди.
– Защо гледат? – питам жената.
– За да видят лицето ти – отвръща тя. – За да видят дали си красива като майка си.
– Аз имам двайсет майки – казвам – и съм по-красива от всяка от тях.
Жената е спряла пред една врата.
– Човек е толкова красив, колкото са красиви постъпките му – отвръща. – Имам предвид истинската ти майка, която почина. Тези стаи бяха нейни, а сега ще бъдат твои.
Въвежда ме в стаята, която е зад вратата, а после в будоара, в който се влиза през нея. Прозорците хлопат, сякаш някой ги удря с юмруци. Стаите сигурно са студени даже и през лятото, а сега е зима. Приближавам се до малката камина – прекалено съм ниска, за да видя лицето си в огледалото над нея. Стоя, треперейки.
– Не трябваше да си сваляш ръкавиците – казва жената, след като вижда, че си духам на ръцете. – Ще ги дам на дъщерята на мистър Инкър. – Поема наметалото ми, а после развързва панделките от косата ми и я сресва с един счупен гребен. – Дърпай се колкото си искаш – заявява, когато се опитвам да се освободя от нея. – Теб ще те заболи, а не мен! Леле, в какво са превърнали главата ти онези жени! Човек би ги сметнал за дивачки. Не знам как да накарам косата ти да изглежда прилично след онова, което са направили. А сега погледни тук. – Пъха ръка под леглото. – Да те видя как ще използваш нощното гърне. Хайде, без глупава скромност. Да не би да смяташ, че никога не съм виждала малко момиче да си вдига полата и да пишка?