Скръства ръце и ме гледа, а после намокря с вода една кърпа и ми измива лицето и ръцете.
– Виждала съм да правят така с майка ти, когато бях прислужница тук – казва, като ме дърпа насам-натам. – Тя беше много по-благодарна от теб. В онази къща никой ли не те е учил на добри обноски?
Мечтая за малката си дървена палка: щях да ѝ покажа всичко, което съм усвоила от добрите обноски! Аз обаче съм наблюдавала лудите и знам как да се съпротивлявам, макар и привидно да съм отпусната. Най-после тя се отмества от мен и си избърсва ръцете.
– Господи, какво дете! Надявам се, че чичо ти знае какво прави, довеждайки те тук. Изглежда, смята, че ще те превърне в дама.
– Не искам да бъда дама! – отвръщам. – Чичо ми не може да ме превърне в дама.
– Не ще и дума, че той може да направи каквото поиска в собствената си къща – отвръща тя. – Хайде! Виж колко много закъсняхме заради теб.
Долетял е приглушен звън на камбана, три пъти. Това е часовник; аз обаче го възприемам като сигнал за къщата, защото съм отгледана със звука на подобни камбани, които дават знак на лудите да станат, да се облекат, да си кажат молитвите и да се нахранят. Мисля си: "Сега ще ги видя!", но когато излизаме от стаята, къщата е тиха и спокойна както преди. Даже бдителните прислужници са се прибрали. Ботите ми пак се закачат в килима.
– Стъпвай по-леко! – казва жената шепнешком и ме ощипва по ръката. – Ето, погледни, тук е стаята на чичо ти.
Чука на вратата, а после ме въвежда вътре. Стъклата на прозорците са боядисани и от лъчите на зимното слънце, които падат върху тях, стаята е оцветена странно. Стените тъмнеят от гръбчетата на книгите. Приличат ми на фриз или на резба. Аз познавам само две книги: едната е черна и с измачкано гръбче – това е Библията. Другата е сборник с църковни песни, за която се смята, че е подходяща за умопомрачени – тя е розова. Предполагам, че всички напечатани думи са истински.
Жената ме настанява много близо до вратата и застава зад мен, а ръцете ѝ са като нокти на птица върху раменете ми. Мъжът, когото нарекоха мой чичо, се изправя иззад писалището си, чиято повърхност е скрита от разхвърляните върху нея книжа. На главата му има кадифена шапка с люлеещ се пискюл от разръфани конци. На очите му има друг чифт очила с по-светли стъкла.
– И така, мис – казва той, като пристъпва към мене и си движи челюстите. Жената се покланя. – Какъв е характерът ѝ, мисис Стайлс? – пита я той.
– Доста зъл, сър.
– Виждам го в очите ѝ. Къде са ѝ ръкавиците?
– Свали ги, сър. Не иска да ги носи.
Чичо ми се приближава.
– Лошо начало. Подай ми ръката си, Мод.
Не му я подавам. Жената ме хваща за китката и ми вдига ръката. Ръката ми е малка и пухкава при кокалчетата. Свикнала съм да се мия със сапуна, който се използва в лудницата и не е мек. Ноктите ми са черни от мръсотията в лудницата. Чичо ми държи върховете на пръстите ми. Неговата ръка е изцапана с едно-две петна от мастило. Клати глава.
– Е, ако исках няколко груби пръста да докосват книгите ми – продължава, – щях да накарам мисис Стайлс да ми доведе някоя сестра. Нямаше да ѝ давам чифт ръкавици, за да може грубите ѝ ръце да омекнат. Ще се погрижа обаче твоите да омекнат. Виж сега как омекотяваме ръцете на децата, които не си носят ръкавиците. – Бърка със собствената си ръка в джоба на палтото си и размотава едно от онези неща, които учените хора използват – шнур с нанизани метални топчета, облечени с коприна, за да притискат страниците на книгите. Връзва го на примка, сякаш го претегля в дланта си и бързо го стоварва върху хлътналите ми кокалчета. После с помощта на мисис Стайлс хваща другата ми ръка и прави същото и с нея.
Топчетата парят като камшик, но коприната предпазва плътта от нараняване. При първия удар изскимтявам като куче – от болка, от гняв и от изненада. След това мисис Стайлс освобождава китките ми, аз си приближавам пръстите до устата и започвам да плача.
Чичо ми трепва от звука. Прибира топчетата в джоба си и ръцете му хвръкват към ушите.
– Пази тишина, момиче! – извиква. Треперя и не мога да пазя тишина. Мисис Стайлс ме ощипва по рамото, от което се разплаквам още по-силно. После чичо ми отново изважда топчетата и аз най-сетне се успокоявам.