– Добре – казва тихо той. – В бъдеще няма да забравяш за ръкавиците, нали?
Клатя глава. Той почти се усмихва. Поглежда към мисис Стайлс.
– Ще се погрижите ли племенницата ми да изпълнява новите си задължения? Искам да бъде опитомена. Няма да допусна тук да има изблици на гняв. Много добре. – Махва с ръка. – А сега я оставете насаме с мен. И гледайте да не се отдалечавате много! Трябва да сте наблизо, ако отново се развилнее.
Мисис Стайлс се покланя и докато се прави, че ме хваща за треперещото рамо, за да ме накара да си изправя гърба, ме ощипва още веднъж. Жълтият прозорец светва, после потъмнява и отново светва, докато вятърът прекарва облаците покрай слънцето.
– Така – казва чичо ми, след като икономката излиза. – Знаеш защо те доведох тук, нали?
Приближавам зачервените си пръсти до лицето си, за да си избърша носа.
– За да ме направите дама.
Той се изсмива бързо и иронично.
– За да те направя секретарка. Какво виждаш тук, по тези стени?
– Дърво, сър.
– Книги, момиче – отвръща той. Приближава се до стената, сваля една книга и я обръща. Корицата ѝ е черна, по което познавам, че е Библия. Стигам до заключението, че останалите съдържат църковни песни. Предполагам, че тези книги с църковни песни са подвързии с различни цветове, за да съответстват на отделните видове лудост. Смятам го за голям напредък в мисленето.
Чичо ми държи книгата близо до гърдите си и я потупва по гръбчето.
– Виждаш ли заглавието, момиче? Стой на място! Казах ти да четеш, а не да подскачаш.
Книгата обаче е прекалено далече от мен. Поклащам глава и усещам, че сълзите ми отново напират.
– Ха! – извиква чичо ми, след като забелязва, че съм притеснена. – Ти наистина не виждаш! Погледни надолу, мис, към пода. Надолу! Още по-надолу! Виждаш ли онази ръка до обувката си? Тя беше сложена по мое нареждане след консултация с окулист – очен лекар. Това са редки книги, мис Мод, и не са предназначени за погледите на обикновените хора. Само ако те видя да преминаваш онзи сочещ пръст, ще се отнеса с теб както бих се отнесъл с някоя от прислужниците в къщата, ако я хвана да прави същото – ще удрям очите ти с пръчка, докато от тях потече кръв. С ръката е отбелязана границите на невинността в къщата. По-нататък ще можеш да преминаваш отвъд нея, но само когато аз кажа и когато си готова. Разбра ме, нали?
Не съм го разбрала. Как бих могла да го разбера? Вече обаче съм станала предпазлива и кимвам.
Той връща книгата на мястото ѝ, като за миг се бави, за да я подравни с останалите на лавицата. Гръбчето ѝ е красиво и, както ще се убедя след време, книгата му е любима. Заглавието е...
Засега обаче невинността ми е опазена, което ми е гарантирано още известно време.
След като ми е казал тези неща, чичо ми сякаш ме забравя. Стоя още четвърт час, преди той да вдигне глава, да ме зърне и да ми махне да напусна стаята. Боря се известно време с желязната дръжка на вратата му, а той трепва от изскърцването на бравата; когато затварям вратата, мисис Стайлс се втурва от мрака, за да ме върне обратно на горния етаж.
– Предполагам, че си гладна – казва тя, докато вървим. – Малките момичетата непрекъснато са гладни. Мисля, че ще бъдеш благодарна да получиш едно бяло яйце.
Гладна съм, но не си признавам. Тя обаче звънва на някакво момиче да дойде и то донася бисквита и чаша сладко червено вино. Слага ги пред мен и се усмихва, – като че ли по-лесно бих понесла плесница, отколкото усмивката ѝ. Боя се, че отново ще се разплача. Преглъщам обаче сълзите със сухата бисквита, а момичето и мисис Стайлс стоят една до друга, шепнат си и ме наблюдават. После ме оставят съвсем сама. Стаята става тъмна. Лягам върху канапето с глава върху възглавницата и се покривам с наметало си с малките си, червени от ударите ръце. От виното ми се доспива. Когато се събуждам, около мен се движат сенки, а мисис Стайлс е на вратата и носи лампа. Събуждам се, обхваната от ужас; имам чувството, че са минали много часове. Струва ми се, че камбаната е била преди малко. Мисля си, че е седем или осем часът.
Казвам:
– Бих искала, ако е възможно, да бъда отведена у дома.
Мисис Стайлс се смее.
– Имаш предвид в онази къща с грубите жени ли? Намери какво да наречеш свой дом!
– Мисля, че им е мъчно за мен.
– Сигурно се радват, че са се отървали от теб – от такова неприятно, бледо малко същество като теб. Ела тук. Време е да си лягаш. – Издърпала ме е от канапето и започва да ми развързва роклята. Отскубвам се от нея и я удрям. Тя хваща ръката ми и я извива.