Отвръщам, че сигурно ще ми хареса малко, ако всяка нощ лежи с мен, тя отново започва да се смее, а после се настанява по-удобно върху пухения дюшек.
Веднага заспива тежко, както правят домашните прислужници. Мирише на крем за лице с аромат на теменужки. Нощницата ѝ е с панделки на пазвата, аз ги напипвам през ръкавицата и ги държа, докато чакам съня да дойде – сякаш се премятам в непрогледния мрак, а те са въжета, които ще ме спасят.
Разказвам ви всички тези неща, за да сте наясно за силите, които действат върху мен и ме правят такава, каквато съм.
На следващия ден ме държат в моите две студени стаи и ме карат да шия. Тогава забравям за страха си от мрака на нощта. Ръкавиците ме правят несръчна, иглата боде пръстите ми. – Няма да шия! – извиквам, късайки плата. Тогава мисис Стайлс ме бие. И тъй като роклята и корсетът ми са много твърди, тя си наранява ръката, докато ме удря по гърба. Намирам утеха в това, колкото и малка да е тя.
Струва ми се, че през първите дни ме бият често. Как би могло да бъде другояче? Свикнала съм с веселите порядки, с глъчката на отделенията, с ласките на двайсет жени; сега тишината и равномерният ритъм на къщата на чичо ми ме карат да беснея. По принцип съм добродушно дете, но налаганите върху мен ограничения ме правят опърничава. Събарям чаши и чинии от масата на пода. Лежа и ритам с крака, докато ботите изхвърчат от петите ми. Пищя, докато от гърлото ми потича кръв. За тези пристъпи на ярост ме наказват, като всяко следващо наказание е по-сурово от предишното. Връзват ми китките и устата. Заключват ме в празни стаи или шкафове. Веднъж обръщам свещта, пламъкът ѝ плъзва към ресните на един стол и те започват да пушат; после мистър Уей ме завежда до ледницата по някаква пуста пътека, която минава през парка. Не си спомням вече студа в помещението; спомням си ледените блокове – сигурно са ми се сторили чисти като кристали, които тиктакат подобно на безброй часовници в зимната тишина. Тиктакат в продължение на три часа. Когато мисис Стайлс идва, за да ме освободи, съм си направила нещо като гнездо и тя не може да ме разгъне. Чувствам слабост, сякаш съм упоена.
Мисля, че тя е уплашена. Отнася ме безшумно обратно в къщата по стълбището за прислугата и двете с Барбара ме изкъпват, а после разтриват ръцете ми със спирт.
– Боже мой, ако повече не е в състояние да използва ръцете си, той ще ни даде да се разберем!
Хубаво е да я видиш уплашена. Оплаквам се от болки в пръстите и от слабост в продължение на ден-два и я наблюдавам как се суети; после загубвам контрол над себе си и я ощипвам, с което показвам, че мога да стискам здраво, и не след дълго тя отново ме наказва.
Това трае може би месец, макар че в детския ми ум изглежда много повече. Чичо ми чака през цялото време, както би чакал да бъде обязден кон. Понякога кара мисис Стайлс да ме води в библиотеката и я пита докъде съм стигнала.
– Как вървят нещата, мисис Стайлс?
– Все така зле, сър.
– Още ли е буйна?
– Буйна и раздразнителна.
– Пердашите я, нали?
Тя кимва и той ни отпраща. Продължавам с непокорството, с гнева и със сълзите. През нощта Барбара клати глава.
– Какво си дребосъче, а си толкова вироглава! Мисис Стайлс казва, че никога не е виждала такъв малък тиранин като теб. Защо не можеш да бъдеш добра?
Бях добра в предишния си дом и ето какво получих за награда! На следващата сутрин обръщам нощното гърне и газя върху нечистотиите по килима. Мисис Стайлс вдига ръце и се разпищява, а после ме удря по лицето. Влачи ме полугола и зашеметена от будоара до вратата на чичо ми.
Той се стряска, след като ни вижда.
– Боже господи, какво става?
– Ох, нещо ужасно, сър!
– Не можете повече да търпите буйствата ѝ, така ли? И сте я довели тук, където може да хукне сред книгите?
Той обаче я оставя да говори, като непрекъснато ме гледа. Стоя вцепенена с ръка върху пламналото си лице, а светлата ми коса е разпиляна върху раменете ми.
Най-накрая той сваля очилата си и затваря очи. Очите му ми изглеждат голи, а клепачите – много меки. Вдига палеца и изцапания си показалец към основата на носа си и го ощипва.
– Е, Мод – казва, – това е лоша новина. Мисис Стайлс, аз, прислужниците ми – всички ние чакаме да започнеш да се държиш прилично. Надявах се, че сестрите са те възпитали по-добре. Надявах се, че ще бъдеш покорна. – Приближава се до мен, примигвайки, и слага ръка върху лицето ми. – Не се дърпай така, момиче! Искам само да пипна бузата ти. Мисля, че е гореща. Е, ръката на мисис Стайлс е голяма, – Оглежда се. – Намира ли се нещо студено тук?
Той има тънък месингов нож с тъпо острие за рязане на хартия. Навежда се и доближава острието му до лицето ми. Държи се кротко и ме плаши. Гласът му е тих като на момиче. Продължава: – Мъчно ми е да те гледам наранена, Мод. Наистина ми е мъчно. Мислиш ли, че искам да ядеш бой? Защо да го искам? Ти обаче сигурно го искаш, след като си го търсиш. Мисля си, че ти е приятно да те удрят. Така е по-хладно, нали? – Обърнал е острието. Треперя. Голите ми ръце настръхват от студа. Той си мърда устата. – Всички ние чакаме – повтаря